Една стара притча, интерпретирана от мен и скромно допълнена и поокрасена от мен, че бяха изпуснати фундаментални цветове, което ме наведе на размисъл “защо аджеба?”
Преди много, много хилядолетия цветовете започнали кавга. Всеки казвал, че той е най-важен и най-красив, най-предпочитан и най-полезен.
Зеленото казало:
"Естествено, че аз съм най-важния цвят. Аз съм символ на живот и надежда. Аз съм цвета на тревата на и листата. Без мен всички животни биха загинали. Погледнете наоколо природата и ще видите, че аз съм преобладаващият цвят. Аз съм Коледното дърво, аз съм крехката салата, аз съм ствола на цветята, аз съм къдравите и виещи се с плавни, грациозни движения водорасли, аз съм екзотиката на палмата. От мен извира животът и свежест.”
Синьото се обадило:
"Мислиш само за земята. Погледни морето и небето. Водата е живот. Идва от морето, отива високо в небесата, образува къдрави пухкави облаци, от тях се сипе дъжд върху жадната земя. Небето е простор, спокойствие и мир. Без това усеща ...