29.06.2010 г., 21:24 ч.
Искам... да забравя очите на любовта!
1 мин за четене
Тик-так, тик-так...
Времето върви, не спира своя ход, не поглежда през рамо назад, не забързва своя ритъм, не го забавя... дори не спира уморено. Търкаля си се като огромно
нащърбено колело и прегазва през мен глухо за болезнените ми писъци.Бях дете... Тичах неуморно, да го надбягам, забавлявах се и с разрошени косици,
заливах със смеха си слънчеви и дъждовни дни, звездни и беззвездни нощи. Не
знаех и не исках да знам, че времето не може да се надбяга, че то е в нас и не
можем да избягаме от предопределеното ни време... Не знаех, че не може и да се
върне обратно неговия ход и да тръгна отново рамо до рамо с него, без да
бързам, без да се подавам на емоциите и предизвикателствата му.Усмихвам се... Виждам онова малко усмихнато, синеоко, безгрижно момиче с
разрошени и разплетени плитки, с ожулени да кръв колене и
лакти. Тичам, прескачам селското дере, катеря се по най високите дървета,
лазя из храсти и и коприва с бандата момчета... Нищо, че пак ще бъда
наказана, че пак, стиснала до кръв юмручета, давейки се в едва сдържани сълзи,
ще се заричам... Само да порасна. Ех, само веднъж да порасна... Сама не разбрах
как се случи... Пораснах. Сега искам пак да съм това диво непокорно момиче с
ожулени колене и лакти от ритане и спъванки на футбол... А не с кървящо
разбито сърце.Тик-так, тик-так...Искам... да спра времето, да избягам от болката. Искам... да забравя очите на любовта...
Времето върви, не спира своя ход, не поглежда през рамо назад, не забързва своя ритъм, не го забавя... дори не спира уморено. Търкаля си се като огромно
нащърбено колело и прегазва през мен глухо за болезнените ми писъци.Бях дете... Тичах неуморно, да го надбягам, забавлявах се и с разрошени косици,
заливах със смеха си слънчеви и дъждовни дни, звездни и беззвездни нощи. Не
знаех и не исках да знам, че времето не може да се надбяга, че то е в нас и не
можем да избягаме от предопределеното ни време... Не знаех, че не може и да се
върне обратно неговия ход и да тръгна отново рамо до рамо с него, без да
бързам, без да се подавам на емоциите и предизвикателствата му.Усмихвам се... Виждам онова малко усмихнато, синеоко, безгрижно момиче с
разрошени и разплетени плитки, с ожулени да кръв колене и
лакти. Тичам, прескачам селското дере, катеря се по най високите дървета,
лазя из храсти и и коприва с бандата момчета... Нищо, че пак ще бъда
наказана, че пак, стиснала до кръв юмручета, давейки се в едва сдържани сълзи,
ще се заричам... Само да порасна. Ех, само веднъж да порасна... Сама не разбрах
как се случи... Пораснах. Сега искам пак да съм това диво непокорно момиче с
ожулени колене и лакти от ритане и спъванки на футбол... А не с кървящо
разбито сърце.Тик-так, тик-так...Искам... да спра времето, да избягам от болката. Искам... да забравя очите на любовта...
© Юлия Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Не мислиш ли, че е неморално да плагиатстваш?Сайтът е за ЛИЧНО творчество, а не за КРАДЕНО!
-
Не искай това да се случи,няма да ти хареса особенно.Ще се чувстваш празна като мида и ще желаеш да се върне пак при теб.А болката,тя минава с времето,нея ще я забравиш...
-
Красива история.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Писах го преди няколко месеца за шести национален конкурс за млади художници и литератури "Душата на един извор". Дори идеята е крадена. Само ,че в моето есе момчето беше вечен приятел, а тук е любим...
Ще помоля авторката за по-лесно да прати линк, за да видим всички от къде го е прочела