Сънувах странен сън – любимият човек ме предаде, изневери ми... Замислих се какво означава изневярата, предателството от някой толкова близо до сърцето ти, излъганите чувства. Защо всъщност се стига до това коварно престъпление, това потъпкване на другия?!
От изневярата боли, от нея остават рани, които трудно зарастват, а може би и никога не успяват да бъдат заличени. След изневярата се чувстваш несигурен в другия, коварно предаден и безкрайно унижен, а в съзнанието ти отеква само един въпрос „Защо?”... Наистина защо в един момент се превръщаме в толкова безчувствени същества и постъпваме по най-грозния начин? Доказваме нeщо на себе си чрез изневярата, но какво? А след нея, кой път поемаме и какво ще срещнем по него?
Може би защото не съм го преживяла, но не мога да си обясня причините, подтикващи към изневяра. Изневеряваш, за да се почувстваш желан, за да разбереш, че още си привлекателен, че времето не е заличило красотата на младостта и порива към страст. Изневеряваш, защото си такъв по природа, защото не можеш да си представиш живота само с един човек, защото се нуждаеш от разнообразие. Изневеряваш, защото другият не ти дава всичко от себе си, защото пламенната страст от началото се е превърнала вече в бавно горящ пламък. Изневеряваш, защото в другия виждаш добър финансов спонсор, който е готов на всичко за теб. Не бих могла да изброя всичките възможни причини, а и дори не мога да обхвана всички страни на това деяние. Всeки би дал различна дефиниция защо би постъпил или е постъпвал по този начин. Но дали има оправдателна причина, дали можем да не съдим изневярата, ако е подбудена от некористни цели? Въобще оправдаваме ли предателството на любимия, виждайки в очите му разкаяние и горчиви сълзи?
Не бих могла... не бих могла да преглътна цялото огорчение от погубената обич и строшеното доверие, не съм достатъчно силна. Независимо от причините, дори и да е било моментно, нищо незначещо увлечение... Възхищавам се на хората, които успяват да простят и да продължат с този човек напред, но дали наистина прощават, не ги ли преследва винаги духът на отминалата изневяра и този на сегашното разяждащо съмнение?! Не заспиват ли и те всяка нощ с мисли за този, който е прегръщал любимия им човек и че този някой може отново да се настани в живота им? Не сънуват ли и те все един и същи сън – как тази изневяра ги целува за лека нощ и се настанява в тяхното легло?! Може ли да се пристрастиш към изневярата и да загърбиш всичко, до скоро обичано и безценно за теб, може ли изневярата да се превърне в толкова жизненоважна, че истинската любов да избледнява пред нея, може ли изневярата да е пътеводната звезда за нечий живот, да е тласъкът към съществуването?
Изневярата е опиянение, забрава, онзи митичен забранен плод, към който цял живот сме орисани да се стремим. Какво е усещането, когато те прегръща друг, а мислите ти са при любимия? Какво е усещането да целуваш други устни, а да желаеш онези толкова обичани целувки на любимия? Какво е усещането да те докосват там, където до преди малко любимият е чертал пътя на споделената любов? Толкова ли е примамливо и опияняващо, че повечето се загубват и потъват все по-надълбоко в тази страшна игра? А след това... страстта бива заменена от вината, онази разкъсваща и пареща вина, която иска да бъде извикана по име, но отеква само в изгубеното съзнание. Но тя все някога ще излезе наяве, но ще разбие не едно сърце, ще погуби не един живот, ще нарани не една душа.
Изневярата... след нея остават само разбити парченца живот, от които не можеш да съградиш нищо, след нея остават безбройните сълзи, в които потъваш и няма кой да те измъкне, след нея остава следа от някогашно щастие и бъдещо неведение, след нея остава тъгата, безгранично дълбока и всепоглъщаща.
© Радостина Зотева Всички права запазени