Ще публикувам първите няколко глави от новата ми история, за да видя дали има интерес и ако има, да направя всичко възможно да пусна произведението си на пазара. Ще се радвам да отделите от времето си и да дадете своя коментар под статията. Бих искала да бъдете откровени с мен. :) Благодаря! 

1 глава:

Ваканция! Най-сетне заслужена почивка от усиленото учене през годината, което определено даде резултат. Завърших с 5, 90, съвсем малко оставаше, за да е пълно 6. Но нищо, догодина пак ще съм над бюрото с надвесена глава, четяща редовете в учебниците, мъчейки се да запомня поне едно изречение, а понякога и на приказка го карах, ако не харесвах този предмет. Отново имах стипендия - плод на усилията ми! Щях най-сетне да си отдъхна от голямата олелия и суматоха в училище и да си дам почивка от класа и учителите си. Всеки ден щях да излизам с приятелки и да се размотавам по екскурзии, оставайки на гости при разни роднини. Обожавах лятото именно заради разнообразието и най-вече защото ти е позволено да мързелуваш, но не съвсем. Макар и във ваканция, изпитвах удовлетворение от това да запретна ръкави и да помогна на някой, който има нужда от помощ. Това беше хубавата гледна точка от едната страна на ваканцията, но имаше и нещо, което ме натъжаваше. Нямаше да виждам моята пеперудка поне 3 месеца. При мисълта, че ще съм далеч от скъпото, макар и да не е мое, ме разкъсваше до основи. Идваше ми да изкрещя: вземете си гадната ваканция, искам отново на училище, само и само за да я зърна! Това е единственият ми копнеж, не желая нищо повече от това. Коя е тази пеперудка? Пеперудката е точно онзи момък, когото от пръв поглед харесах изключително много, но не вярвах да стане мой и от тогава това е моята малка тайна, която ме разкъсва и денем и нощем в продължение на няколко години. Още когато влязох в гимназията, когато го зърнах за пръв път – веднага си го харесах и за жалост това беше последният ден, в който щях да бъда свободна и да не мисля за нищо, сега сякаш бях обречена. Вярвах в това, че един ден той може би ще ме забележи и ще сложи край на мъките ми, но този ден така и не дойде. Трудно успявах да се държа като момиче, което не се интересува от никой, но може и да е разбрал, защото колкото и да се стараеш, езикът на тялото винаги ни издава несъзнателно. Молех се единствено моята пеперудка да е добре, сякаш вече спрях да мисля за себе си. Винаги тя беше на първо място в мислите ми. Не съм момиче, което обича да рискува, затова още не смеех да действам, но бях напълно убедена в това, че един ден просто няма да издържа и ще отида пред него и ще му го изкрещя в лицето, за което вероятно цял живот щях да съжалявам. Ако пеперудката ми си имаше друга половинка, щях да ù пожелая да е щастлива и да не се разделя с нея, защото може би това се нарича обич. Едва ли се нарича обич да искаш някого, а този някой да си има друг и да му желаеш лошото, за да си го върнеш. Не, това вече не е любов, това чисто и просто се нарича егоизъм. За съжаление хората все повече стават подвластни на егоизма и се влюбват в такива хора и ето затова няма любов, която да е истинска и да трае, защото винаги следим грешките в другите или пък ни се свиди да дадем нещо свое. Как се очаква да не се раздаваш, а другият да ти се отдаде изцяло... Невъзможно! Вярно е, и аз греша, но поне за разлика от останалите се раздавам или поне щях да го направя, ако пеперудката беше моя. Пеперудката… този момък… не беше от най-красивите, но успя по някакъв начин да докосне сърцето ми, макар и да не сме си говорили, а само да се подминаваме. Той навярно знаеше само името ми и годините, аз също... но умирах да науча повече за него и когато имах възможност, с удоволствие научавах нова информация. В един миг просто изглеждах отчаяна, но въпреки това се стараех да не ми личи. Той беше едър, по-висок от мен, и може би имаше моя характер, обичаше да се усамотява, но понякога не му се получаваше и през повечето време си беше с приятелите, като свърши училище, си се прибира у тях и така всеки ден едно и също. Изглеждаше, и бях сигурна, че той е много забавен човек, а точно от това имах нужда. Знаех си, че аз съм умно момиче, но проговоря ли някой ден с него, просто ще изгубя чара си и ще стана глупава и най-вероятно моята пеперудка щеше да се отчае от мен. Затова се сдържах, но не знаех колко време ще мога да продължавам така. Ето защо предпочитах да стоя настрана и да наблюдавам с болка и с радост моята светлина, надежда, вяра, любов… 
Началото на ваканцията реших да посетя един мой много близък приятел, на когото имах много вяра и винаги си споделяхме всякакви моменти, проблемът беше, че никога не сме се виждали и реших да го изненадам, като и това беше проблем, защото родителите не ме пускаха да пътувам. Реших да рискувам, бях наясно с това, че ако им призная, няма да стане, а ако го направя и те по някакъв начин ме хванат в крачка, ще им изгубя напълно доверието им и то с пълно право. Въпросите, които бяха важни точно в този момент, бяха: Сигурна ли си какво правиш? А наясно ли си с рисковете, които поемаш? Заслужава ли си или да почакам още?“. Да, въпросите бяха важни, но за съжаление аз бях твърдо решена и отговорих на всички положително, без много да се замисля. Все пак това повече от година го размишлявах, различното беше, че точно сега реших да действам. Както казват хората, всяко нещо с времето си. Така е, но пък и не избързвам ли? На кой му пука, той е важен за мен, нека да се поглезя малко и него също! Впрочем приятелят ми се казваше Мартин. Идеше понеделник и аз бях повече от нетърпелива, майка, тя бе жената, която ме познаваше отлично и разбра, че съм намислила нещо. Дойде и ме попита какво, аз ù отговорих, че ще ходя на басейн с приятелки. Тя каза, че е съгласна и ми извади нещата за басейна. Боже мой! Сега какво да правя с този багаж до Варна и обратно?! Отдъхнах си и си поех дълбоко въздух. Точно тогава се сетих, че имах малка чантичка, която побираше доста неща, все едно нямаше дъно! Дойде понеделникът и аз си тръгнах от нас в 8 часа, хванах автобуса и пътешествието, което предстоеше, започваше. Едва успях, разбира се, да навия майка ми да не идва да ме изпраща за басейна. Измъкнах се с подтекст, че ще стана за смях пред приятелките си, тя ме разбра и ме целуна по челото, след което ми пожела да си прекарам хубаво. Естествено, че ще бъде хубаво, но и ми стана гадно, че подвеждам жената. Реших, като се върна, да ù призная цялата истина, все пак с нея нямаме тайни и всичко си казваме, макар и понякога да злоупотребявах с това. С баща ми изобщо не общувах. В средата на моето пътуване се обадих на Мартин, той не ми вдигна първите няколко пъти, но на третия път ми вдигна, понеже видя, че съм настоятелна. Мълчание. Изхилих се. 
- Марти, знам, че за пръв път си говорим по телефона и не искаше да вдигнеш, няма проблеми, но сега е важно. Да ме чакаш в 12 часа на автогарата, идвам при теб с няколко нощувки! Изненада! 
Отново мълчание. След което ми се стори, че Мартин въздъхна тежко, след което отвърна:
- Кари, винаги по някакъв начин успяваш да ме изненадаш, но този път вече е върхът и си прекалила! Отивам до магазина да напазаря за нас, че да го отпразнуваме. Късно е да ти се карам, имам няколко дена да ти го върна. – след което се чу смях. – Не се притеснявай, ще бъда там, за да те взема, Каролинке. 
Затвори. Бях щастлива, че най-накрая ще се видим, че ме прие толкова добре, за това, че той беше толкова добър и невероятен мой приятел. Впрочем, съжалявам, че не се представих по-рано. Аз се казвам – Каролина.