Живот! Какво си мислите, като чуете думата  „живот” ?

Просто дишане, или умението да сграбчваш всеки миг и да цениш всяка бримка в него?!
   Да бягаш с вятъра или да гониш облаците, да се смееш със слънцето или да плачеш с дъжда, да се ядосваш с вихъра или променяш като времето, да трепериш като зимата, да се влюбиш в пролетта или да празнуваш като лятото… какво е да живееш?!?!
   Днес животът е по-скоро начин на употреба, което значи, че никой не отделя и грам време на някакво си слънце, че никой не чува стоновете на морето, или пък мислите на дъжда… ние просто съществуваме с мисълта, че когато вали, трябва да се носи чадър, да не се измокрим случайно, когато пече, да не слънчасаме, или когато е студено, да не настинем! Просто минаваме от тук и там по задължение…

   Удоволствие или борба?!

   Да се борим да живеем живот, който никога сме нямали… да, ние сме овладяни от мисли за съвършен дом, кола… и много пари, разбира се! Доста разнообразна палитра от нужди, нали!? А къде отидоха мечтите?

   Е, как - мечтите са именно горе изброените нещица и, разбира се, борбата е да ги имам и всичко май ще е наред! Само дето, многото, които не могат да стигнат до там, спират да мечтаят и просто чертаят пътя си, без грам светлосенки в него, минават от някъде и отиват никъде, защото нямат сили или нямат и малкото, което днешното общество изисква, за да ги впише като почетен член в него, иначе си просто минувач, който завижда на цялата тази шарения, и как няма, та на него са предоставени само черно и бяло, от които каквото и да прави, не може да изкара червено или лилаво. Нищо, че животът би бил прекрасна графика с всичките нюанси на черно и бяло, ама като нямаме други цветове, не е цветно, а те са толкова красиви, по дяволите, и как може всички да го докарват до лилавото, а аз да не мога?! Край, ще открадна малко синьо, никой няма да разбере, после ще поискам  на заем малко червено и то щяло да стане, или поне така казват. Никой обаче не си дава червеното, да не говорим, че разбраха за синьото и сега съм в някаква килия и никой не чува какво се опитвам да кажа… просто прекалено сиво, че чак прозира!
   Или нека го видим от другата страна!

   Имам само червено, синьо, бяло, жълто, лилаво, зелено или каквото там се сетя. Толкова са много и разнообразни, че чак ми омръзна да ги гледам. Е как, нали разнообразието е хубаво нещо, ама като е в много, пречи и ето го пак недоволството и нещастието, голяма напаст!Какво да се прави, дарили са ме с толкова много, че всички толкова ме обичат - все се намира някой, който да ми помогне, утеши, разглези, да ми се примоли, толкова много обожатели, че чак ми е в много или се отегчавам. Все пак, те никога няма да са като мен, колкото и да ме гонят, защото пък моето е дар от Бога и как да не му се радвам?! Мога да им покажа какво е дъгата, или например как пролетта е тъй красива, мелодична и обичана, но защо да го правя, в края на краищата какво съм виновна аз, че другите нямат дъга или ако съм по-точна, имат само сивото… да са си го употребили, както е било необходимо, все пак всеки преживява с каквото има, нали така?!
    „Отвсякъде ясен, какво ще кажете, животът брутален или прекрасен е?!” ……………