В живота си човек преминава през различни етапи. Понякога допускаме грешки, за които по-късно безкрайно съжаляваме. С тъга откриваме, че хубавите моменти са ни се изплъзнали, минавали са покрай нас, а ние сме останали слепи за тях.

Отправили поглед към бленуваното от нас щастие, уют, любов или пък творчески успехи или професионална реализация, като че ли сме забравили да обръщаме необходимото внимание на хубавите мигове, които живота ни предлага и едва ли някога ще се върнат.

Живеем в свят на илюзии – безкрайни, безмерни. Те са ни завладели изцяло и не можем да се измъкнем от техния плен. А и честно казано, не правим и опити да избягаме от илюзорния си свят. Защо ли да го правим всъщност? В него се чувстваме сигурни, щастливи и удовлетворени. Но какво ли би се случило, ако поне за миг отворим очите си за реалността?! Нима няма да останем разочаровани от онова, в което сме се превърнали – жалки подобия на самите себе си, на това, което сме искали да бъдем!

Оставили емоциите и трепетите на сърцата си на заден план ние всъщност сме се отказали от това да бъдем самите себе си – добри или лоши, но за сметка на това истински и верни на себе си.

Отново обръщаме поглед към останалите. Нали не само ние сме такива? Всички останали са... Но това вече не е достатъчно, за да приспим задрямалото си усещане за самите себе си. Или поне на мен не ми е...

Пропилях много от шансовете, които съдбата ми даде, за да бъда щастлива. Търсех щастието там, където знаех, че няма да го открия, но продължавах напред, защото знаех, че може би ще намеря онова, от което имам нужда. А какво всъщност е то? И аз вече не мисля, че знам... Остава ми само надеждата, че съдбата ще ми даде още един шанс, за да бъда такава, каквато искам – щастлива, но не заради някого, а заради самата себе си, за това, че съм успяла да реализирам мечтите си и не на последно място, щастлива, заради приятелите, които ме карат да се чувствам специална и потребна някому.