И всичко започна толкова спокойно, неангажиращо, като игра. Но това не беше просто една игра... беше игра с чувствата, със сърцето. Осъзнах го късно, когато вече бях направила грешката да проиграя сърцето си. Усетих се слаба и безпомощна. А толкова много исках да има някой, който да може да разбере мъката ми. Но нямаше. Всички бяха завладени от своите проблеми и не обръщаха внимание на околните. А може би имаха право... нали и аз правех същото, защо им е да се интересуват тогава... Останах сама, луната осветяваше ъгъла на стаята, в който се бях свила. Отново мислех за него, в главата ми минаваха всички наши спомени - толкова далечни, сякаш нереални. Исках да заплача. Не можех. Вече нямах дори и сълзи. Бях празна. А исках да плача… о, как ми се плачеше. Цялата се чувствах студена. Исках да му се обадя, да му кажа толкова много неща, но веднага се сещах, че няма никакъв смисъл, защото той просто не ме обичаше. Спомените нахлуваха всеки ден, всяка нощ. Будех се с мисълта за него и буцата вътре в мен ми тежеше все повече. Но какво можех да направя? Да го забравя, да спра да го обичам? Нима е толкова лесно просто да изключа сърцето си? А колко ми се искаше да бъде така...

 И всеки ден го виждам, минава покрай мен, усмихва се... усмихвам се. Но не знае колко безсънни нощи, колко изплакани сълзи и колко болка се крие зад тази усмивка. На пръв поглед щастлива, но в действителност умираща. И всеки път, в който го видя, болката в сърцето напира. Искам да кажа толкова много неща, но оставам безмълвна. Ах, как боли от любовта...