Какво обединява нас, хората? 

 Какво ли обединява и какво ли разделя нас, хората? В своя живот не веднъж сме задавали въпроса -„защо се разделихме”, мислейки повече за отрицателното, отколкото за положителното. Без да се опитаме да търсим и в нещастието си мъничко щастие. Нима всеки един от нас днес гледа само към отрицателното и нима в света не останаха причини и поводи за радост и хубави неща? Такива ли бяхме и преди, нима не се радвахме на онази сплотеност, на единство, макар с някои да се познавахме от малко време, ние бяхме готови без съмнение да се доверим. А сега какво ни промени, кое ни накара да бъдем толкова предпазливи, толкова плахи, толкова несигурни в себе си и от своето бъдеще? Безброй въпроси, въпроси, макар и да знаем отговорите на въпросите, които си задаваме, все има неточност, неяснота, несигурност. Но защо ли се получава така? Не намираме отговор, или просто в забързаното си ежедневие, от тази динамика на живота, някои от нас дори не се замислят върху тези сериозни неща, а просто са хора, които гледат толкова мрачно към всичко, хора, незабелязващи най-малките неща в живота, които могат да ги направят щастливи? Но тук въпросите са два - или наистина нищо не забелязват, или просто на всеки един проблемите му са в повече, проблеми, които засенчват всяка мъничка красота, а тези красоти са толкова много, но ние, вечно страдащи, вечно отчаяни и разочаровани от всичко, гледаме на света винаги от различната и от сложната му страна. Но не сме ли ние самия ни враг? Враг сме на самите себе си, а гордостта, надменността, лъжите, изневерите са една черна завеса, която пада пред очите ни. За миг, ако се върнем във времето назад и се замислим дали като нас са били нашите предци - хора, живеещи ден за ден, без никаква цел в живота и без посока? Може всеки от тях да е бил без образование, но всеки един беше наясно със себе си, беше сигурен какво иска от този живот, с честност и вяра те продължаваха напред, въпреки всички трудности. Те са хората, които са взели своята диплома с отличен успех и бяха излезнали с гордо вдигнати глави от училището на живота. Именно на тях дължим нашия живот, именно заради тяхното миролюбие, смиреност, добродушие и единство ние живеем, ние съществуваме. Именно това единство, пред което не може да стоят никакви граници. Между тях не е имало омраза, лицемерие, егоизъм. За тях всеки човек е бил равен. Да, бяха равни, независимо от тяхната националност, вяра, култура, всеки си помагаше в труден момент и съществуваше едно истинско приятелство, което на днешно време е невъзможно. Днес всеки е богат, алчен, лицемер, егоист, забравили напълно, че пред нашия Творец всички са еднакви. Всеки днес живее с единствена цел - да има полза, изгода от всичко, което прави за други, дори и за себе си. Всеки един ден става по-сложен, невъзможен, убиваме най-малката обич и любов в нас, затваряйки се в стаята на нашето сърце, непозволявайки дори на мъничък лъч от светлинка да проникне, която да вдигне онази черна завеса, да ни озари, да върне в нас вярата, да повярваме в истинността на този свят и да правим жертви, от които да не очакваме нещо, което да е за наша полза. Да съживим любовта в сърцата, сплотени, миролюбиви, верни, истински и искрени, да превърнем света си в един прекрасен рай, в който да живеем щастливи и над всичко да властва добротата. Нека ни обединят вярата, щастието, страданието, болката, капчицата сълза, бедността и надеждата. Никога да не се разделяме, защото всяка секунда животът се разделя и се откъсва от нас.

Милан Милев

07.03.12