Катастрофа

Днес при изгрева на слънцето на главния път между Нощния блян и Утринната реалност се сблъскаха Действителността и Мечтата. Катастрофата бе толкова шокираща, че движението между двете точки може да остане завинаги спряно, а хората да забравят за този път напълно. По думи на очевидци, мечтите си карали спокойни и необезпокоявани, както винаги, когато Реалността с бясна скорост навлязла в  насрещното. Този неочакван и болезнен сблъсък бе толкова трагичен, че броят на жертвите все още не е установен. Смята се обаче, че има много пострадали тежко и доста загинали. Често ли се случват подобни катастрофи днес и кой е виновен за тях? Може би е крайно време да се въведат строги мерки за мечтите, за да не бъдат сблъсъците толкова страшни. А може би дори трябва да им отнемат шофьорските книжки? Дали пък Реалността не е катаджия и можем ли в такъв случай да я подкупим?

Преди 6 часа в една крайпътна кръчма...

Мечтата седеше сама на бара и пиеше поредния джин. С поглед в нищото взрян, тя стоеше и мечтаеше и мечтаеше и пак мечтаеше... Не виждаше как Завистта обикаляше около нея и как я гледаше, сякаш искаше да и открадне всичките мечти. Тя се бе пренесла в друго измерение, някъде, където не я гледаха по този начин. Защо я гледаха така? Заради джина ли? Едва ли! Тя не бе толкова пияна, колкото  изтощена от всички объркани чувства, които ту я спираха, ту я насърчаваха. Гордостта мина покрай нея и я погледа от високо, мислейки си колко  е глупаво да се  мечтае и да вярваш в мечтите. Тя си придаваше такава важност, защото за нея другите чувства бяха малки и несъществени. Тя обикаляше около тях с високо вдигната глава и широко затворени очи, въобразявайки си, че тук всички я смятат за най-важната. Истината бе, че в тази малка кръчма никое чувство не беше по-силно от Мечтата, защото тя събираше всичко истинско и благородно в себе си. Мечтата беше приятелка с Вярата, а тя е чувство, без което светът би бил загубен. Любовта също беше на нейна страна, макар понякога да я нараняваше, като я караше да мечтае малко повече от нужното. А защо всички добри чувства бяха събрани в едно, в мечтата? Ами защото никой не мечтае за лоши неща. Всяка една мечта е път към нещо добро, вълшебен път, по който често стават катастрофи. Поръчвайки си още един джин, Мечтата си мислеше колко тъжно е станало и колко трудно и бе да съществува, когато всички наоколо я обвиняваха и спираха. Тя искаше да пие още, за да забрави, че Омразата я дебнеше от съседната маса. За да не вижда Страхът, който треперейки я викаше в един от ъглите. Тя не можеше повече, беше прекалено изморена, за да мечтае. А когато подобно нещо и се случваше, значи ставаше доста опасно за нея. Всеки момент тя можеше да изчезне.

В същото време в един нощен клуб...

Едно момиче седеше само на бара. Поредна черна от спирала сълза се плъзна по нежната и кожа. Гримът и се бе размазал  напълно, но тя вече нямаше нужда от него. Беше готова да се покаже такава, каквато беше - една  заблудена мечтателка,  повярвала в мечтите си и борила се за тях. Вече час седеше на стола, гледайки в точка и мислейки за това как изведнъж мечтите и я съсипаха. Не чуваше силната музика, нито бармана, който вече за трети път я питаше защо плаче. Тя не бе тук!Поръча си още една голяма водка и я изпи на екс. Мъката я задушаваше и нищо не можеше да я накара да повярва отново, че да мечтаеш е безопасно. Какво се бе случило с бедното момиче и кой бе разбил сърцето и? Сълзите не спираха и тя  не можеше да утоли жаждата си. Беше паднала от доста високо, защото мечтаеше да бъде с завинаги с него. Вярваше на всичко, което той и обеща, и не се страхуваше от истинския свят, където няма нито време, нито място за мечти. Накрая обаче и той се оказа като всички останали. Беше я използвал, беше разбил сърцето и.

Защо си беше позволила да повярва, че може да е щастлива и че той е нещо различно. Барманът продължаваше да я гледа със съжаление, а тя се ядоса от това. Защо я гледаше така? Знаеше ли какво беше преживяла и колко беше търпяла? Поръча си още една голяма доза, надявайки се, че ще и помогне да забрави. Вдигна чашата и я счупи. Малките парченца пробиха кожата и от дланта и се спусна тънка червена ивичка. Тя стана бавно от стола и излезе навън. Бръкна в луксозната си чантичка и извади ключа от колата, която той и беше подарил и която сега трябваше да му върне. Незнайно защо реши, че сега е момента. Запали и потегли напред към разбитата си мечта.

А  в същото  време Мечтата беше си тръгнала от старата крайпътна кръчма и вече беше на магистралата между двата свята, където движението беше доста натоварено. И двете бързаха, и двете бяха изморени. Надеждата вече не беше тяхна приятелка и Отчаянието стана техен спътник. Момичето прегълташе солените сълзи и караше толкова бързо, колкото  можеше. Страхът вече въобще беше изчезнал. И тогава изведнъж... Реалността се озова срещу тях и не искаше да спре. А те не можеха, дори и да искаха. Сблъсъкът беше неизбежен, а изходът фатален.

И така на пътя  между две измерения загинаха едно момиче и една мечта. Една от катастрофите, които редовно се случват, било то на пътя или в сърцата ни. А каква беше Реалността? Това, че този, който бе разбил сърцето и не попита за нея, а за колата. Това, че човек в днешно време трудно може да си позволи да се отдаде на чувствата си и да мечтае. И че несъобразената скорост и прекаляването с алкохола мечтите са на изчезване. Днес катастрофите са нещо обичайно, за съжаление, но въпреки това Страхът не ни спира. Може би защото си струва да рискуваш за мечтите си и защото, каквото и да става, трябва да се борим  за тях. Защото мечтите са ни дадени за това, за да ни правят по-силни. А ти смееш ли да мечтаеш ?