Когато рамките на мечтите са тесни

Есе

Човекът-художник всъщност не рисуваше с четки и бои. И да си призная: човекът-художник всъщност не рисуваше въобще. Това е единственият човек-художник, който никога не се бе докосвал до бялото платно, за да го опетни по възможно най-творческият начин (евала на художниците)!

Човекът-художника използваше някакъв прякор. Псевдонимът му сигурно означаваше нещо, но очевидно само той се радваше на значението му, защото не го тълкуваше дори и да му бе зададен този въпрос:

„Ако да е тайна, да си е моя поне.”-казваше на досадните клюкари. Ама то колко ли акъл се иска от един човек-творец, за да сътвори някаква гениалщина, за която е убеден, че е най-сигурното и правилно нещо, което ежедневно стои пред погледа на всеки, но само единици успяват да разгадаят съвършената му стойност и предназначение? – Малко.

            Всъщност, ако познавахте човекът-художник, щяхте да знаете, че той е странна личност, може би луд, и надали щяхте да се стремите към и без това скучната му компания. Ще ви разкажа, обещавам на кратко, как протичат обикновено срещите между човекът-художник и човекът-не-художник (или някакъв друг човек):

Човекът-художник стои пред вече готовата творба-сензация и се любува на природата й, когато се доближава някой не-художник и го заговаря. В този момент нашият герой избухва и започва да крещи как новодошлият има огромното нахалство и високомерие да разрушава духовната връзка между него и платното. В този момент не-художникът вече знае, че няма смисъл да слага край на голям брой свои нервни клетки и по най-бързият начин пренасочва и без това хаотичните си движения.

В общи линии е така, но аз в никакъв случай не искам да представям човекът-художник като някакъв параноик на свободна практика. Бих искала да го ви го представя по-точно и по-конкретно като автор на мечти.

            Както вече споменах, човекът-художник всъщност не рисува с четка и бои и всъщност не рисува върху платното такова, каквото го знаем и познаваме. Аз не вежнъж съм го наблюдавала как съзерцава портретите и пейзажите на утвърдени имена в изобразителното изкуство. Но съм сигурна, че никога не ги гледаше самоцелно и еднозначно. Един ден ми каза, че когато художникът мечтае - рисува. Тогава платното е неговата мечта и няма по-голямо вдъхновение от собствената му Божествена светлина. Тогава художниците са най-големите мечтатели и най-щастливите хора, защото щастието ни зависи от причините и поводите, които откриваме, за да живеем. Ако мечтата е цел за осъществяване на по-добър живот, то тя е нашият стимул да живеем по-щастливо!

„Намирайки поводите и причините да сме на Този свят, ние намираме мястото си в него.”-каза човекът-художник, доволен от извода, пред който всеки цитат от превод би бледнеел, както сивото до охрата.

Мисля, че е време да изясня, че човекът-художик не е никакъв художник(т.е. той е като всички не-хужоджници, които познавате) с тази разлика, че той е любимият ми художник! Защото най-големите мечтатели са художниците. Но те допускат платната им да бъдат затворени в рамки-а мечтата рамки не търпи. Затова пък моят художник беше лудият, който съзерцава картини-истински щастливият мечтател без четки, бои, платна и рамки.