Който се смее над белезите, не знае що е рана
Който се смее над белезите, не знае шо е рана
Белезите, които човек има по себе си са най- различни – физически, психически(душевни). Несъмнено всеки един от тях е породен от някаква рана, от някакво преживяване, от нещо, което е оказало съществено,труднозаличимо и болезнено влияние. Раната, каквато и да е зараства, кога по – бързо, кога в продължение на много време, но белега от нея остава като горчив спомен за изживяното.
И така, трупайки белезите върху себе си човек живее своя живот, бидейки раняван по един или друг начин. Живее, учейки се от своите белези, но въпреки това допускайки да бъде раняван отново и отново по същия начин, защото въпреки че е най – съвършенното творение на природата, човек допуска грешки, и така докато не бъде нанесена и последната рана.
Най – голямата рана, е тази нанесна от човек на когото държиш, човек който обичаш, за когото си готов да жертваш всичко и себе си дори. Тази рана е нелечима, тя боли, понякога цял живот, а дори и да успее да зарасте, белегът който остава, напомняйки сякаш нарочно за нея всеки път когато се погледнеш, остава завинаги и държи спомена в теб жив.
Този, който се смее над белега, не знае какво е рана, защото той никога не е изживявал подобно нещо, не е бил раняван, не е страдал и не го е боляло както теб. Той не би могъл да разбере за страданието през което си преминал, за усилието, което си положил за да скриеш белега някъде дълбоко в теб, където никой не би могъл да го види, за да не направи до него друг още по – забележим. Той не би могъл да усети страха, надигащ се у теб всеки път когато получиш дори и малка драскотина. А дали ние самите в стремежа си да излекуваме раните си, не си нанасяме нови и нови, които трупайки се ни показват колко слаби и безпомощни сме в действителност и че не можем да ги заличим сами, че имаме нужда от подкрепа, разбиране и помощ от някой друг, и не ставаме ли в известна степен егоисти по този начин като лекуваме себе си, а същевременно рискуваме да раним другия.
Едва ли във времето, в което живеем има хора, които нямат дори и малък белег, и едва ли някой може да се присмива над чуждата болка и нещастие, едва ли може да бъде сигурен че и той няма да пострада по същия начин.
А може би точно живота, който живеем ни прави такива със своя фалш, лицемерие и неискреност – да се смеем на чуждите белези, а нашите собствени да кътаме дълбоко в душата си, далече от чуждите очи, за да не могат на нас да ни се смеят.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Диана Всички права запазени
