Благодаря
на родителите ми, че са отгледали такова умно  и красиво (и скромно) дете, на братовчедка ми Елица, най-добрите ми приятелки Мария-Десислава, Ивелина,Кремена и най-добрия ми приятел Владимир, че са винаги до мен и ме подкрепят за всичко.И естествено специално благодарности на мъжа до мен, моето вдъхновение - Кристиян.
Обичам ви !

    Години наред се опитвах да разбера какво е любов.Кое в тази дума е толкова специално, че повечето хора дори се страхуват да я изрекат?И сега след 19 години, когато най-после разбрах ще се опитам да обясня и на вас.Надявам се да ви помогна в разбирането и откриването на любовта.
   От дете постоянно чувах от родителите си "колко много ме обичат"  и какво да правя отговрях със същото макар да не разбирах какво точно означава.Майка ми винаги ме е обгрижвала със всичкото си внимание, без значение как се чувства тя.Не мога да кажа, че не ми се е карала, пък и винаги е имало защо, но всеки път прощаваше грешките ми и се опитваше да ме вкара в правия път.
   Но аз инатливото хлапе - не, та не искам да тичам из двора и естествено да падна и да надуя гайдата.Само че тогава до мен не беше майка ми, а братовчедка ми Гергана.Тя се правеше на медицинска сестра , мажеше ме с разни кремове и заедно скрихме дори и от по-голямата ми братовчедка (и нейна сестра) Елица, че съм паднала, за да не сложат на раните ми "от онова ужасно щипещото нещо".
   Гери и кака ми Ели ми бяха повече от приятелки и по-малко от сестри.Бяха хората, с които тогава споделях всичко и хората, които ми липсваха ужасно много, когато след лятната ваканция се връщаха в родния си град.И трите се скъсвахме от рев, когато дойдеше време за заминаването им.
   Но  на тези години (10-15) кой да знае, че животът поднасял и по-лоши неща от обелени колена и раздяла за няколко месеца.Едно лято кака и Гери не дойдоха на гости.Най-ужасното лято в живота ми.Гери била нещо настинала и затова не можело.И аз нали съм малка - вярвам на това, което ми казват, без да забележа колко са разтревожени всички.Правех планове за лятото - пикници. къщичка отзад в двора, разходки в парка, надявайки се че дори и за малко те ще дойдат на гости.Докато една сутрин, рано рано към 7 часа телефонът не звънна.Майка ми беше на двора и вдигнах аз, чувайки гласа на вуйчо си (братът на майка ми) откачам от радост и си мисли "О да най-после ще дойдат!" и ухилена до уши нося телефона на мама и след секунди чувам писъкът и "Гери е починала..." и започва да плаче.
   А аз ли?Аз не знам къде съм изпадам в някакъв транс и започвам да повтарям едно и също (дори не помня какво, майка ми ми го разказа след време) "Лекарите, лекарите те са виновни, не им вярвам, Бог е виновен и в него не вярвам!"Дори не мога да заплача.Та кой лекар и кой "Бог" ще остави 11 годишно дете, красиво като ангелче, добродушно и толкова обичливо да почине от рак?Тук е моментът да вмъкна, че от тогава не вярвам в "Бог", защото преди му се молех просто кака и Гери да си дойдат в Елхово,  а не аз да ходя при тях и то поради каква причина...
    Отиваме на погребението и понеже съм малка (12 годишна) съм с черен анцунг и шарена блузка, която хич не беше подходяща за случая, но кака каза, че на Гери сигурно и харесва, след което ме хваща за ръка и влизаме при нея.Гери лежи в онзи ковчег и сякаш ми се усмихва имах чувството, че всеки момент ще стане, за да си играем, да направим някоя беля и да ни се скарат.На това се надявам и докато спускат ковчега и в гроба, а аз стоейки на купчината пръст държа нейната снимка.Но не..така и не стана и не дойде при мен, освен в сънищата ми.Там все още си играем и сме малки щастливи деца.
    Добре че бяха приятелите ми, за да преодолея и това.Или поне до някъде.Няма начин да забравиш някой, който ти е бил толкова близък и си е отишъл от този свят, няма начин и да опишеш колко ти липсва, но аз често казвам на Гери, че я обичам много и един ден ще се видим "там горе" и знам, че тя ме чува..където и да е.
    Ако искате вярвайте, но ми се губят не часове, не дни, а около цяла година след загубата на Гери.И когато най-после успях да се поотърся от шока нямах нищо общо със старото ми Аз.Нямах никаква мотивация за учене, оценките м и спаднаха и изобщо не слушах родителите си.Едвам дочаквах да се прибера от училище, да се престоря, че съм си научила за утре и да изляза с приятели.
  Естествено покрай честото ми излизане дойде ред на "първата любов" - разочароваща, ни нищо важно, за разлика от следващата.Влюбих се до уши и бях готова на всичко за него.Тогава "на всичко" означаваше да зарязвам приятелките си заради него и да не обръщам внимание на определения от майка ми вечерен час.Толкова бях влюбена и си мислих, че съм открила любовта и знам какво значи, че реших за пръв път да кажа "Обичам те!", а отговорът беше "Не ми се слушат глупости.".
   Стреснах се.Помислих, че грешката е моя и не трябва да го казвам повече, пък и въпросното момче не ми позволяваше да говоря за чувствата си към него.Като се замисля не ми позволяваше да говоря за нищо.На края реши, че вече не съм му нужна и просто изчезна, оставяйки след себе си  много въпроси.
"Защо?"
"Как?"
"Аз ли съм виновна?"

"Какво направих, какво казах..или не казах?"
    Всяка вечер заспивах с тези въпроси и се събуждах с тях.Като през това време, заедно с приятелите си открих алкохола и цигарите, които и до ден днешен ми помагат много.  
  Прескачах от "любов" на  "любов" и всеки път бях разочарована и зарязвана.Ходех по купони, напивах се, карах се с родителите си и изобщо не ги слушах.И ми беше добре.
  Малката ни компаниийка - аз, Мария-Десилава, Кремена, Ивелина и Владимир беше неразделна.Излизахме всеки ден,  забавлявахме се, споделяхме и най-важното подкрепяхме се за всичко.Всеки от нас е минал през какви ли не трудности - "лоши момчета", момичета, крещящи родители, болести и какво ли още не.Но знаехме, че всичко ще бъде наред, понеже сме заедно.До скоро мислехме, че проблемите ни в гимназията от сорта на двойка или неизвинено отсъствие са голяма работа и нямахме ни най-малка идея, че най трудното едва предстои.
   Не ме приеха да уча след гимназията, понеже се заинтаих (отново), че искам да уча в точно определен град и университет и подадох документи само там.Всеки замина на някъде, а аз останах в родния си град, който е толкова малък, че нямаше къде и работа да започна.Добре, че Кремена си е в Елхово, понеже е по -голяма и има дете и работа и не ме остави да се депресирам вкъщи.Не че се другите прекъснахме връзка, напротив - пишехме си всеки ден и ме окуражаваха за изпитите на следващата година, идваха си често и  купонясвахме до зори.
   Междувременно аз се отказах да търся "любовта" и все още не знаех какво е истинска обич.Надявах се, че тя един ден ще ме намери.Така и стана.
   Появи се ТОЙ.Висок (цели 198 сантиметра), буйна черна коса и уникални очи..изпепеляващ поглед.Започнахме да си пишем просто така.Не знаех дали ме харесва и дали ще се получи нещо между нас, но едно тихо вътрешно гласче ми казваше да опитам .Оказа се, че и той ме харесва.Разбираше ме идеално, говореше като истински мъж и знаеше какво иска от живота.Но и аз напълно разбирах какво иска той.Трябваше му момиче, което просто да е  до него и да изцяло негово.Ще кажете , че това е лесно, но не.В днешно време хората все повече изневеряват и предават човека до себе си.Естествено после съжаляват.Била съм и от двете страни на изневярата..и  не намирам никакъв смисъл в това.Обещах на Кристиян, че винаги ще съм до него и няма да го нараня.В началото той не ми се доверяваше и го разбирах, но бях твърдо решена да му докажа това, което му бях обещала.Не се отказах, знаех, че той е човекът за мен, а аз исках да бъда неговото момиче.
  Още преди да тръгнем се ревнувахме.Не можехме приемам  мисълта някой от двама ни да е в компанията на противоположния пол.Не се бяхме виждали, а искахме да имаме телата си.Кристиян влезе набързо в душата и сърцето ми.Не можех да мисля за нищо друго, нямах търпение да вкуся устните му, да го погледна в очите и да му кажа колко много го искам.

  Но разстоянието ни делеше.Шибани 400 километра.
  Най-после дойде деня на първата ни среща.Умирах от срам и притеснение (рядко срещани чувства при мен..хората казват, че имам бивослко спокойтсвие и магарешки инат).Цял ден се оправях и се молех да не закъсня, макар че по принцип не го правех.Пет минути преди уговорения час за срещата ни бях там.Цялата треперех.Не знаех какво да очаквам, но бях сигурна че ще бъде хубаво.И ето го .Задаваше се от ъгъла, мъжествеността струеше от него..беше прекрасен.А аз..не знаех какво да кажа и какво да правя, сърцето ми биеше лудо, краката ми се подкосиха..просто се сгуших в него и го оставих да ме целуне.
   Съществуването му осмисля целия ми живот.Обожавам времето прекарано с него.Няколко месеца след началото на връзката ни аз се преместих при него в София - града който мразех и казвах, че никога няма да се преместя там.Но ето ме тук, търсеща си работа и много щастлива.Кристиян ме взе под крилото си и аз се сгуших там на сигурно, твърдо решена да не го пусна никога.Той заличи всеки лош спомен, показа ми какво е да обичаш и да бъдеш обичам.Всяка вечер запивам до него и се събуждам в прегръдките му.Чувам гласа му "Обичам те!" и получавам целувка..няма по-добра аларма от това.Вече съм напълно убедена, че той е човекът за мен и искам да прекарам остатъка от живота си с него.
    И така мили момичета, поуката е да не вярвате na каквито и да е думи за любовта (било то добри или лоши), защото един ден тя ще ви намери и повярвайте ми няма как да я подминете и ще се сигурни, че това е тя - истинската любов.