Беше топла и задушна вечер. Реших, че като стоя вкъщи, няма да ми олекне. Облякох черната блуза и пола, които показваха колко празна и потънала в марак бе душата ми! Излязох навън! Заромоли лек дъждец. Улиците бяха пусти и само някое мокро куче тичаше в тишината. Разхождах се и имах чувството, че небето ще се стовари над мен. Какво ли по-лошо можеше да ми се случи? Бях загубила любимия си и най-добрия си приятел, олицетворени от един човек...
Седнах в парка, където винаги ходех с него, за да изпуша необезпокоявано една цигара и чух познат глас. Обърнах се и да, това беше той, с неговата нова придобивка! Трябваше да остана глуха за този любим глас. Тъмнината беше покрила всичко и аз реших да се приближа. Не се бях трогнала, а и нямаше за какво. Познавах достатъчно добре човека, за да знам, че няма да остане сам повече от два дни. Бях на крачки от тях и се спрах. Мразех се, че отидох, когато видях жалката фасада на любовта им. Новата звезда беше облякла якето, което аз му подарих. На ръката й се полюшваше моята гривна, която бях забравила в него. В ръцете си държеше негова снимка, чиято половина липсваше. Веднага я познах - беше наша обща снимка, от която ме беше изрязал. На гърба й беше залепил хартия, неуспешно прикриваща написания от мен спомен. Стана ми толкова смешно и решх да тръгна. Това място, което дo преди две минути ми носеше само болка и спомен от загуба и щастливи мигове, сега ми стана толкова жалко и противно...
Седях си вкъщи и изведнъж, докато размишлявах, се сетих коя беше песента, звучаща от неговия телефон, преди да тръгна от онова прокълнато място! Да, това беше песента, на която за пръв път ми бе казал : "- Обичам те!". Всичко ми се изясни. Беше й подарил моята гривна, за да си спомня как лекичко звънтеше, когато милвах лицето му. Якето беше обвило нея, не него, защото още ухаеше на мен и той искаше всеки пък, когато я прегръща, да усеша аромата ми! Слушаше нашата песен, за да мисли, че казва : "- Обичам те!" на мен, а не на нея! Ликът ми беше изрязан от снимката, но той беше в сърцето му! Той все още ме обичаше...
Реших да му се обадя и да върна старата любов. Набрах номера му, но изведнъж в главата ми нахлуха спомените за всички болки, кото ми беше причинил! Точно тогава чух гласа му в ухото си : “Обичам те, повече от всякога!”. Затворих телефона! Бях страдала достатъчно, дори за двама. От влюбена хлапачка ме беше превърна в кукла, но куклите са без сърца. Без сърце не се обича. Театърът свърши. Всички ръкопляскаха на мен! Куклата беше победителят! Аз не го обичах вече!!!