“Кажи ми кой е кумирът ти и аз ще ти кажа какъв си” – така перефразирана, поговорката за приятеля звучи даже още по-убедително. И с право. Да си имаш кумир никак не е срамно. Признават си го даже отдавна пораснали “момчета” и “момичета” на по 30-40 години. И все пак, кумирите се чувстват най-добре сред тийнейджърите. Социологическите изследвания без изключение сочат, че почти всеки на възраст до 18 години вече е бил фен на някакъв свой герой-еталон.

            Най-често кумири се търсят сред певци и артисти, сред спортисти и манекени, особено сред манекенки. Нерядко обаче ги намират сред хората на перото, историческите личности, космонавтите, учените. Кумир може да ти стане прочутият чичо, баткото от по-горния клас, научил повече акорди от теб, момичето със сините очи от съседния клас. Принципно погледнато, кумир може да ти е всеки, стига той, тя, то или те да са те очаровали дотам, че да те накарат да им подражаваш (понякога изцяло!)

            Стоп! Стигнахме до първата особеност на кумирите. Те изискват респект и подражание, та дори и подчинение. Да се иска това от един човек на средна възраст е доста рисковано – я се обиди, я те нахока, пък може и да възроптае. За тинейджъра обаче подражанието и дори подчинението на любимия кумир почти винаги се възприема като нещо, изпълнено със страхотна доза приятни емоции. “Е-ей, страхотен си!”, “готско е!”, “Върхът съм!” – тези изблици най-често ознаменуват успехът от вмъкването в една кожа, която макар и за кратко те е приближила до така мечтаната цел.

            Но както често се оказва, във всяка печалба се крие и зрънце загуба. Кумирът се е превърнал за теб в ракетата-носител, изстреляла шанса ти да бъдеш все пак някой в този така голям и непознат свят. Едновременно с това обаче той незабелязано те е вкарал в едно ужасно прокрустово ложе, което в крайна сметка може да ти отнеме възможността въобще някога да намериш своето собствено аз.

            Какво стана? Ами стигнахме до втората особеност на кумирите. Хубаво е човек да ги има, но дваж по-хубаво е, когато той намира сили да ги надмогне и като стара змийска кожа да ги захвърли на пътеката, по която току-що вече е минал. Това, естествено никак, ама никак не е лесно. Има хора, които така и не събират куража да го направят. А има и такива, които, прескачайки от един кумир към друг, все търсят да намерят по-добрия, по-модерния, по-котиращия се...

            Но какво да кажем на онези, които за нищо на света не са склонни да се похарчат за хала на някакъв кумир? По-лоши ли са те от първите или по-добри? Е, може би тук му е мястото да споменем и за третата особеност на кумирите.

            А тя е, че те просто не са задължителни!