Говорим с липсите си. Оправдаваме се с имитацията на бездушници. Всъщност ни боли от оставане.
Защо си тук? Не искам да събирам безпомощните грижи и недосънуваните сънища. Не ми се влачат и резервни гуми. Скучни са ми вариантите за вечност, сгушени във венчален пръстен... и някъде захвърлен на етажерка с прах...
Мечтаеш... за съвпадения, недоразумения, флуиди.
Рисуваш завръщането си. Покрай липсите и страховете се свивам и аз. Очакването спира на ъгъла на отчаянието...
Докосвам неизплакани сълзи и всяка стъпка, неоставяща следа.
Чужда ми е... мисълта, че тя е оригиналът, а аз... обедната хапка и резервна гума...
Не ме разбираш, не всичко е изричане.
Ще се върна пак на сутринта. В чужда кожа. Ще се наметна с излишно нетърпение - и всичко ще започне и свърши както подобава...
Не ми се тръгва, а очите са ми сухи. Изпитвам завист, че утре ще съм друга.
Невъзможно ми е всичкото преструване...
Немерих те - чужд и случаен... Не ми се разбиват светове.
Ще си тръгна, не всеки остава до край, не ...