Предистория – Първа история:

      Беше зима и небето беше розово. Онова мрачно, пепеляво розово, което крие в себе си мистериите на Природата. От него се сипеха снежинки. Онези, по-големите, които украсяват всичко, върху което се приземят. Духаше тихият северен вятър, който се познаваше по това, че докосваше душата, сякаш с ледена ръка, когато подминаваше странниците по пътя си. Мракът властваше отново на Земята, когато се случи следната история:

      През зимата има много празненства, които се опитват да привикат някак по-отрано Светлината. Сивите не обичаха Тъмнината – те се страхуваха от нея. Тях ги беше също толкова страх и от Светлината, но нали Светлите не знаят що е злоба, не знаят що е ярост и не могат, не!... не искат да наказват. Светлите често ставаха жертва на сивите и малко останаха сред нас. Една от тях е и героинята на този разказ. Тя, както и всички Светли, бе от чудесата на Природата. Красотата ù беше нежна и загадъчна, както розовото зимно небе. Кожата ù бе бяла като снежинките, които се сипеха от небесата. Душата ù – тя беше тиха и спокойна – като северния вятър – и също толкова силна. Също като този дар на Тъмнината – зимата – тя беше неоценена и нежелана – само защото беше повече. Тя нямаше нищо – нямаше семейство, нямаше приятели, нямаше дори и топли дрехи – защото нямаше пари. Баща ù бе избягал. Майка ù я бе оставила – защото нямаха пари. Никой не искаше да ù е приятел – защото нямаше пари, защото беше прекалено нежна, въпреки това. Нямаше нищо, което да я топли през зимата – защото нямаше пари – но имаше душа по-топла от звездите в цяло съзвездие.

За нея този сезон не беше лесен - но му се радваше въпреки това. Тя уважаваше както времето на Светлината, така и това на Тъмнината. Беше ù тежко, често бялата ù кожа посиняваше от студа навън, а единствените, които ù обръщаха внимание, бяха наркоманите и нищожествата, които се криеха из дългите нощи.

В една от въпросните нощи тя беше намерила един ъгъл, затоплен от някое фирмено тържество, където сивите празнуваха поредната изминала година и ненужните пари, които бяха направили. Тя не разбираше какво правят вътре – ядяха странна храна, която тя, макар да беше гладна, не би изяла. Те пиеха скъпи отрови, марков алкохол, който ги караше да забравят, че самите те са отровни. Седеше сама и гледаше звездите – когато един от тях я забеляза и се провикна:

-„Ако слушаш довечера, ще ти дам да хапнеш – само че не мога да ти обещая какво!”

Тогава небето се ядоса и изтряска с гръм по посивялата земя! Сивият бе изпепелен! Малко след това трима-четирима сиви излязоха, на по пура, видяха я иù подвикнаха:

„- Ела при нас да те стоплим – даже няма да си плащаш!”

Тогава нежните снежинки се ядосаха, събраха се, станаха на ледени висулки и отприщиха стихията си по посивялата земя! Сивите бяха пронизани от многобройните ледени ножове! Малко след това сивите почнаха да си тръгват – но видът на някой от Светлите на студа, докато те се крият зад скъпите палта, искрено ги радваше и те почнаха да се присмиват на нашата героиня.

„- Заслужаваш да умреш на студа!” – извикаха задружно те!

Тогава вятърът се ядоса, събра се, сякаш на юмрук и удари по посивялата земя! Сивата тълпа бе вледенена! Вече никой сив не посмя да каже каквото и да е по адрес на Светлото същество. Седяха и я гледаха как седи в студа, без да може да направи каквото и да е, защото всичко в този свят е пари. Тогава една сянка, силует, тъмен призрачен герой доближи се до нея и ù каза:

„- Заслужаваш вечно да усещаш топлина, но аз съм чудовище и не мога аз да ти помогна! Позволи ми поне да ти дам от моята душа!”

Тогава едната ръка на силуета почна да гори, ярко като неговата ярост към всички сиви. И така, макар и заради едно чудовище, това беше най-топлата зимна нощ за нашата героиня.

            Обаче сивите не могат да позволят това да остане ненаказано. В мига, в който тъмният призрачен герой тръгна, за да раздава правда на тези, които заслужават, дойдоха сивите от !ЛУНАТОРИУМ!

„- Тази няма пари, няма нищо, защо ли онзи ненормалник ù помага” – запита се Г. С., който водеше екипа – „за следващия път трябва да сме готови да се справим и с него!”

...

…

…

Втора история:

            Беше лято. Слънцето печеше. Посивелият от бетон и сиви град се бе превърнал в една тиха пещ, която бавно и нежно изсмукваше живота от тези, които не заслужаваха да виждат Слънчевата Светлина. Меланхолия бе обзела всичко. Дори времето сякаш се бе забавило и от лятната умора не щеше да тече. Но в тази лятна приказка не всичко беше леко, не и за нашата героиня.

            Тя беше от Светлите. Светлите рядко имат проблеми с топлината – че тя е дар от Светлината! Тя нямаше проблеми с времето, не чувстваше задушливата прегръдка на най-ярката звезда, защото нея Слънцето можеше само да погали. Вероятно самото То изпитваше страхопочитание към нея. Не знам, аз не съм желан в неговото царство.

            Нашата героиня имаше много специални приятели. Слънцето - То беше този, който ù правеше компания през деня. Слънцето, казват, е една огромна ядрена бомба, ненаситна да гърми и изпепелява, но То много внимаваше като пращаше топлината си към нея. Може би защото нейната топлина лесно конкурираше неговата. Не знам... но знам, че през нощта Луната я завиваше със звездната завеса и ù пееше тиха нощна песен, която само нежно същество като нея можеше да чуе. Замисляйки се, през лятото Слънцето изгрява все по-рано и по-рано, навярно защото и на него му липсва нашата героиня.

            А тя живееше в една малка стая. Малка стая с два малки прозореца. Два малки прозореца, през които тя говореше с най-добрите си приятели. Приятели, които принадлежат само на небето, също като нея. А небето – то се отразяваше върху чисто бялото, малко легло, както и върху малката масичка, която допълваше мебелите в стаичката й. Всичко в тази стая беше толкова малко... как успяваше тази вълшебна и огромна душа да се събере вътре? Вътре, в стаята за бедни, в !ЛУНАТОРИУМ!

...

...

Двете героини бяха сложени в две отделни стаи – най-вероятно, защото събрана на едно, тяхната Светлина би преосветила света! Двете малки стаи, които сивите бяха направили възможно най-малки, за да им напомнят, че са бедни, бяха долепени една до друга, разделени от една тежка, огромна и най-вече скъпа титаниева стена. Сивите не ходеха до там – беше много опасно за тях да се приближат. Никой не ходеше до там... до деня, в който една сянка, силует, тъмен призрачен герой не дойде. Той погледна титаниевата бариера, изсмя се, замахна и я изпрати някъде далеч, след края на хоризонта. Той внимаваше, много внимаваше, да не нарани някоя от двете Светли – той е чудовище, но не би докоснал такава чистота и доброта.

            След това погледна към първата от тях, наведе глава и ù каза:

„- Съжалявам, че изрод като мен идва да помага – знам, че и това не заслужавам...”

            Обърна се към другата, която досега не познаваше, и продължи:

„- Извинявай, не заслужаваш да виждаш чудовище като мен, но нямаше как да не те освободя!”

А тя го погледна, усмихна се и му каза:

„- Аз съм свободна – винаги съм била...”

... и посочи към една дупка в стената, която Слънцето бе направил с утрините си лъчи.