17.05.2014 г., 0:18 ч.

Любов и още нещо 

  Есета » Лични
1580 0 1
8 мин за четене

 

               "Опитах се да разбера.
                 Не можах дотогава,
                 докато не останах сама.
                 Липсваш ми...!"
  

           Последните думи на Луиза Бон бяха адресирани още във вторник миналата седмица в полицейския участък на щата Аризона. Със случая се бяха заели Крисчън Снепс и Алис Грос. Мен ме включиха чак след два дни. Не бях запозната със случката, затова си уредих среща с Алис в четвъртък след работа. Всички си тръгнаха. Аз тъкмо приключвах с подреждането на папките си, когато Алис се обади неочаквано:
           - Виж, Рейчъл, идваш или не? Девет часът минава!
           - Идвам, идвам - извиках аз - там съм след пет минути.
           Алис затвори. Звучеше наистина ядосана.
           Цялата сграда беше потънала в мрак. Само моето кътче светеше слабо. Сградата, в която работех, беше стара, ниска, но широка достатъчно, че да се поберат от 25 до 30 работещи полицаи.
           Бях готова да тръгвам, когато някой ме сграбчи силно за ръката и ме повлече надолу. Опитах се да изкрещя, но устата ми беше запушена. Нямаше какво да сторя, освен да се поддам на това престъпление. Но тогава усетих, че пистолетът още е в мен. Опитах се да го стигна, но човекът ме пусна, изправи се на светлината и бях поела въздух да изкрещя, когато секунди след това видях фигурата на един висок мъж с малък мустак на аристократ и къса черна разрошена коса. Видях познато лице - това беше Корнелиус - брат ми. Без да чакам, го попитах уплашено:
           - Нормален ли си, Корнелиус, какво ти става? Ти...
           Той пак запуши устата ми:
            - Шшт! Рей, не искам да говориш. Не говори! В сградата има преследвач, убиец, който изведнъж започна да ме гони още от ул. "Лейкър" 19. Аз се...
            - Чакай, чакай - прошепнах аз - Как така изведнъж те е подгонил?
            - Ами, ее, всъщност аз... не беше точно така, но няма време за приказки. Бързо - загаси лампата и да се махаме оттук. Той няма да ни забележи ако излезнем от прозореца.
            Аз и Корнелиус отворихме прозорците, за да проверим къде приземяването би било по-благополучно. От единия прозорец щяхме да се приземим точно върху храсти, а от другия - върху кофа за боклук. Избрахме храстите. На мен не ми се струваше удачно да скачаме, но веднага щом чух силен трясък откъм вратата на етажа, понечих да скоча първа. След секунди се озовахме върху храстите. Беше неприятно преживяване, но поне се отървахме от този, който ни преследваше. След като се изправихме на крака, Корнелиус ме издърпа наляво. Тичахме през една пресечка, когато той ме поведе в един двор и отново ме притисна към земята. Аз се ядосах и не се въздържах:
            - Добре, това е! Настоявам веднага да ми кажеш какво става!
            Силният ми тон явно го стресна и той започна да говори:
            - Знаеш, че си падам по хазарта. Вчера бях в казино "Де Лука". Там спечелих 12 000 долара на карти, но касата не пожела да ми ги осребри и...
            - Това обяснява всичко - казах аз.
            - Не, не съм сторил нищо лошо. Ядосах се, да, наложи се да излезна навън, за да си поема въздух, върнах се, но нищо лошо не сторих. Помолих ги да се срещна с управителя на казиното. Костюмираните мъже се спогледаха и само ми казаха да ги последвам. Сторих го. Ти самата знаеш колко голямо е казиното. Е, ние обиколихме цялото и се озовахме пред една висока бяла врата. Тя ни поведе през един дълъг коридор. Като завихме надясно, там стърчеше една черна врата. Усетих уплаха. Вътре беше обградено с охрана. Трима от едната и трима от другата страна. В центъра беше поставено едно шикозно бюро, а зад него един висок президентски стол. Един, от тези които ме поведоха през целия този път, отиде до стола и прошепна нещо на някого. Малко по-късно столът се извъртя бавно и пред мен седеше един нисък и дебел мъж. Мустакът му бе грозно извит, а почти плешивата му глава бе толкова мазна. Оказа се, както разбираш, че това е управителят на цялата тази сграда. Той се усмихна зловещо и ме попита:
           - Хм, какво ще желаете, господине?
           - Аз... Ъм, хората на касата не пожелаха да ми осребрят парите.
           - Оу, колко жалко! А колко са парите?
           - Дванадесет хиляди, сър.
           - Така ли? Та това са много пари.
           - Знам, господине, затова настоявам да ми ги осребрите.
           - Така значи.
           Той се замисли и с една странна усмивка ми рече:
           - Е, тогава не знам какъв е проблемът. Парите ви ще бъдат възстановени.
           - Но...
           - Вижте, господин...
           - Ливър. Корнелиус Ливър.
           - Аха. Господин Ливър, всеки греши. Тези господа са решили, че не разполагаме с тази сума, но ние я имаме в наличност. Затова бъдете така добър и отидете до касата отново. Сигурен съм, че сумата ви ще бъде осигурена.
           - Благодаря ви много, сър.
           Аз излязох от стаята. По-късно сумата ми наистина бе доставена. Излязох от казиното, без да вдигам шум и си отидох. На следващия ден обаче  отидох до магазина да пазарувам. Тогава разбрах, че банкнотите са фалшиви. Ядосах се и тръгнах право към казиното. Там се оплаках и ги заплаших, че ако не ми възстановят истинската сума до довечера, ще наредя да ги затворят с полиция. Те не реагираха и вечерта аз излезнах разярен от казиното. Бях се запътил към твоя участък, когато забелязах, че някой ме следи. Аз забързах - и той с мен, аз се затичах - той също. И така се озовах тук с теб.
            - Случаят не е никак прост. А ти разпозна ли този човек, който те проследи?
            - Не.
            - Как се казваше управителят?
            - Андрю Никсън.
            - Сигурен ли си?
            - Да, поне така пишеше на табелата на бюрото.
            - Ясно. Виж, Корнелиус, сега би трябвало вече да съм на път за Алис Грос. Заела съм се с друг случай, но не знам как ще се измъкнем оттук.
            - Изчакай малко. - каза Корнелиус.
            Той се надигна и прошепна, че няма никого. Аз обезпокоено се надигнах, когато някой ми нанесе чудовищен удар.

                                                                        *       *       *

            Леко отворих очите си, но всичко беше черно. Опитах се да помръдна, но усетих, че краката и ръцете ми са завързани. Силно главоболие ме обзе. Тогава чух гласове:
            - Я виж ти какво имаме тук. Свалете им тези чаршафи от главите! - изрева един мъжки глас.
            Огледах се. Обстановката никак на беше приятна - изоставен склад, стар и мръсен. Тогава видях и лица. Пред мен стоеше един дебелак. Изглеждаше точно като този от историята на Корнелиус. Корнелиус? Но къде беше той? Огледах се наоколо и накрая го съзрях на около 50-тина метра вдясно от мен. Опитах се да го повикам, но само скимтях, тъй като на устата ми бе залепена лепенка, която обхващаше и дългата ми черна коса. Корнелиус бе в същото положение като моето. До грозния дебелак стояха общо шестима бодигарда. Тогава всичко ми се изясни. След около една минута мазникът махна лепенката ми и ме попита рязко:
             - Коя си ти?
             - А... аз съм Р-Рейчъл - заекнах аз.
             - Откъде познаваш Корнелиус?
             - Аз съм му сестра.
             - О, сестра значи?
             - Да. Вие какво искате от нас?
             - Искам уважение! Когато вашият брат дойде да връща парите, които му бях дал, той ме заплашваше. Между другото, г-жо Ливър, вие знаете ли за случката?
             - Да, знам за фалшивите пари.
             - Страхотно! До детайл предполагам?
             - Да.
             - Чудесно. Тогава нека продължа. Та, ако брат ви беше любезен и не се бе запътил към полицията, нямаше нужда да пращам Кристофър да го убива. Щеше да бъде лесно, ако вие не се бяхте изпречили. Какво правехте там?
             - Той дойде при мен. Аз съм полицай!
             - Вие сте какво? - попита дебелакът уплашено.
             - Чухте ме, имате право да ме отвържете, г-н Никсън. А ако ме убиете, ще се разчуе из целия град и ще влезете в затвора!
             - П-Полицай? Значи знаете за Луиза Бон?
             - Разбира се, че знам.
             - Целият случай?
             - Не съвсем.
             - Вие трябва да я намерите!
             - Какво говорите?
             - Луиза е моята любима, тя бе отвлечена преди година.
             - Защо не съобщихте в полицията?
             - С моето досие? Друг път. Така или иначе полицията разбра и  както виждате нищо не прави. Та откакто изчезна, не знам как, но ми праща някакви писма. Все успяват да ми ги отмъкнат, по една или друга причина, и се озовават в полицията. Кой ви носи пощата или като цяло ви съобщава вестите?
             - По принцип нашият куриер - Том, но той е болен и затова вече месец получаваме писмата от Крисчън Снепс.
             - Крисчън Снепс?! - изкрещя мъжът.
             - Да, защо?
             - Той уби жена ми преди 8 години, г-жо Ливър! Търся го от тогава, но не намирам нищо за него. Помислих, че си е сменил поне името глупакът.
             - Ето защо винаги си "губи" документите.
             - Г-жо, трябва веднага да ме закарате при Снепс!
             - Но...
             - ВЕДНАГА!
             - Добре, разбрах - измънках от страх.
             След секунди вече пътувахме към ул. "Роуд Айлънд", където Андрю Никсън, напълно заслужено, се нахвърли на Крисчън. След няколко месеца дело им лепнахме по 35 години затвор. На Крисчън за убийство, а на Андрю - за незаконното казино.
             Историята била такава - според думите на Крисчън, той се влюбил в Сара Никсън - жената на Андрю. Сара отвръщала със същата любов. Когато обаче Андрю се усъмнил в жена си, започнал да я следи и така открил истината. Вбесил се и заплашил Крисчън да седи далеч от жена му, иначе ще бъде убит. Една вечер Крисчън отишъл в дома им и поискал Сара, тогава настанал същински ужас. Снепс изкарал оръжие и двамата така се сдърпали, че Снепс по погрешка убива Сара. Той се измъкнал през прозореца. Андрю отворил казино и се опитал да продължи напред. Тогава в живота му се появява красавицата Луиза Бон. Тя и Андрю прекарали, съвсем случайно, един ден заедно. Двамата имали много общо и така се стигнало до любов, докато Снепс не се намесва за втори път в живота на Андрю, като отвлича любимата му. Тогава започнали да идват и писмата, които същност били написани от самия Крисчън Снепс. Ден, след като Андрю и Крисчън влезнаха в затвора, намерихме Луиза. Тя обеща на Андрю, че и 100 години щяла да го чака.

© Даяна Беловеждова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Заинтригуващ разказ. Пиши повече! (:
Предложения
: ??:??