Помниш ли очите му?...
Помниш ги, разбира се. Помниш ги по-добре от твоите собствени даже. Та нали толкова пъти вече, толкова отчаяна и търсеща си се вглеждала в тях, изпълнена с болезнена надежда да откриеш в тях... какво? Отражение на собственото си неизречено очакване. На собствената си страст. И винаги, винаги с ясното съзнание, че той никога няма да е напълно, докрай, изцяло твой. Защото принадлежи на друга може би.
Той не е Любовта ти. Той е Страстта ти. Онази страст, която в негово присъствие те превръща в нещо тотално различно. Различно от теб самата. Нещо диво, опасно, красиво. С него ти цялата си мрачно сладострастие и задъхана, тревожна нежност. Ти си мръсницата, от която на глас се възмущаваш, но дълбоко в себе си се възхищаваш и й завиждаш до крясък. Той отключва демоните в теб, когато е наблизо, под булото на нощта, за да ги затвори обратно с изгрева.
Той е мъж, когото никога не си имала истински, но пък си го пожелавала като нищо друго. С него сте не просто две различни ...