Marche Funebre за пиано
Вие всички слушате музика. Пианото на Шопен ви е омагьосвало и ви е карало да се възхищавате на майсторлъка на тези пръсти, които пъргаво са подскачали по клавишите му за да избликнат живота – тъжен, весел, закачлив, шумен, магически роден от целувките със слоновата кост на клавишите. Ръката на живота е създавала живот с гласа на живото пиано...
Но малцина от вас са чували гласа на умиращо пиано. Защото пианата винаги умират самотни, в празни, студени стаи, придружени единствено от своя убиец, композитор и изпълнител на последната песен, която ще изпеят (освен в някои отвратителни телевизионни шоута, където като жалки вцепенени гладиатори, заобиколени от десетина ламтящи за пари изрода, трошащи пианната им плът с тежки чукове, пианата си отиват раздробени, в унизителна неравна битка, сред крещяща обезумяла тълпа - варварщината на несъвършените Всички; но така никога не може да се усети истинската мъка, с която пианото напуска този свят.)
Тук, в този последен, празен дом, в центъра на студената шарена пролет, Пианото умира бавно, с вопли, които карат косата на Убиващия да настръхне, а душата да се разлюспва, като лико от млада клонка в пламъци. Всяка струна, която до момента е седяла в нежно обгръщащата, мрачна, суха и пазеща утроба на своето майка пиано, била е част от душата му, част от поезията на отминалата епоха (обикновено пианата са много стари) вижда светлината, първата и последна лъчиста експлозия на спектъра; и точно когато Е наистина готова да запее сама от щастие, да запоздравява великата картина на живота прескочила мигновено през открития прозорец, да завика с пълно гърло химна на светлината, убиецът стиска живота и; бавно, мъчително, с непоколебимото въртеливо движение на оръжието – ключ, което методично отнема връзката между малкото метално винтче, пъпна връв, смело свързвало с фините си нарези ясната и звънлива струна с дървения храм на пеещия жив, механизъм.
И когато винтчето тупне в ръката на убиеца, то е топло, за да разбере Убиващия, че наистина отнема живот, който тихо е пулсирал в тези фино създадени гърди и че писъците, с които винтът излиза от тялото, хорът от вопли на останалите струни, все още живи, синхронни, треперещи пред неумолимото смъртоносно въртене са истински и отчаяно реални; убиецът РАЗБИРА думите, които струните крещят, докато осъзнават, че не могат да избягат, че не могат да се измъкнат от неизбежното отнемане на живота, което ги очаква скоро. Една струна, май Ла от първа октава се опитва да се скъса сама - но не може. Убиецът винт след винт се приближава.
Това не е онова убийство, при което натискаш спусъка и някое тяло се строполява за миг, заплюто от бездушна, пробиваща плюнка метал. Не е и онова убийство, при което прокарваш нож през гърлото на някой непознат човек и смъртта настъпва за няколко мига... Това е масово убийство! Геноцид над десетки животи и истории, които убиецът прекратява една по една, докато ги слуша и запомня в душата си. Едни струни си отиват с дълги протяжени вопли, други с басови гласове, постепенно затихващи или повишаващи се, като писуканията на удушени птички.
Има ли по голяма жестокост? Може ли да съществува по-безсмислено зло от убийството на едно пиано?...
И сега, написал тези редове, които пареха в главата и караха пръстите му да треперят, а гаечният ключ оръжие да се изплъзва и да бяга, лазейки по земята, опитвайки се да се скрие в миша дупка от срам, Убиецът ще се върне отново в стаята на смъртта да довърши останалите осемдесетина живота и да слуша воплите на останалите умиращи струни, жесток, опиянен от смъртта, Убиецът на едно Пиано!
Когато бях малък, ме учеха, че за да разбереш музиката, трябва да опознаеш пианото.
Сега знам как мълчи, как пее и как умира едно пиано.
Сега знам каква е анатомията му.
А разбирам ли музиката?
© Боромир Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Браво. Хитър разказ. Харесва ми. Едно от най-интересните(а сигурно и едно от най-ценните и смислени)неща до сега бе решението, моето и на родителите ми, да ме запишат в школа по изкуствата. Така, че там се научих да свиря на синтезатор и малко от малко на пиано. Да разчитам ноти. Да усещам и свиря музика. Сега ми купиха един синтезатор който е доста доста близък до пианото има си чувствителна клавиатура нали. И знам, че критиците ще кажат, че звукът изобщо не е същият и няма връзка между пиано и синтезатор. Но идеята като цяло е колкото се може повече хора да усетят магията и красотата на музиката. А не всеки може да си позволи пиано както сте писали горе. То нямаме и място даже за него. :D
. Което си е една трагикомедия отвсякъде всъщност.
;(
С разказът ти си уловил магията и красотата на музиката без да изсвириш нито един тон а със думи. Което е нещо много добро и хубаво. Браво! -
Моля, радвам се че ти харесва... Пианото е е истински разкош... Особено старите, неподвластни на практичността - с инкрустациите от седеф, със слоновата кост, свещниците...
Ужасно е да разрушаваш, но още по-ужасно е да създаваш нещо ужасно.
Грозните панелки и комуналки, в които живеем са създадени ужасно. Не са планирани в тях да вкарваш инструменти... въобще - музикални инструменти - само обърни внимание на звукоизолацията - с извинение, ама като пръднеш в хола, целия блок разбира, че скоро ще скръцне вратата на тоалетната)()()))
Добре че измислиха слушалките, та сега всеки може тихо и беззвучно да си куфее на някакъв електронен инструмент ::) ОСтава проблема с пеенето - мисля, че в днешно време това е разкош : -
Хахахаха... ннеееее.... мани ти електрониците... тук става въпрос просто за убийството на едно пиано.... няма НИКАКВА метафора ::)
Благодаря ви дами! Специално за дълбокото вникване на не(Забравима) както и на Галя за разширяването на темата...
Помисли си Гал, какво има да опишеш на разглабянето на схемите на един синтезатор? ::) Ти знаеш ли, колко фино, всичките части на пианото (от напръстник, до тежащи десетки килограми греди) си пасват една с друга... Уникално преживяване е да унищожиш методично и внимателно нещо такова ::((((((((
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Естествено, има и един друг вид смърт. Това е техническата смърт, ако мога така да я нарека. Нейна характеристика е, че винаги идва в presto, за да счупи пръстите на пианиста и да го повлече ведно с пианото му в ада. Тя също може да бъде красива - у Лист например, или у Рахманинов (РАХ 3 защо не?). Уви, когато стане дума за Шьонберг, Веберн, Берг и сие тая смърт е едно нищо и никакво умиране, един симулакър, създаден от неудовлетворена мания за величи и купища комплекси. Ала тогава говорим не толкова за грухтящата, низка смърт на едно прекрасно пиано (и неговия пианист), колкото за смъртта на изкуството въобще. Но това е вече тема за други рефлексии.
Текстът Ви е прекрасен! Моите искрени адмирации!