Вървя пеша из радневските улици на път за вкъщи. Мракът се спуска бавно над града. Тъмнината ме обграща. Напоследък я търся постоянно, защото само тя е в синхрон с мен...Стоя замислено и гледам звездите. Нещо ми пречи да заспя, нещо ми липсва. Теб вече те няма...
   Спомените нахлуват в главата ми, натрапчиви са и не мога да ги изгоня, а може би и не искам. Не, не искам, защото спомените са единственото нещо, което ми остана от времето прекарано с теб, моята мечта, затова веднъж дошли аз се вкопчвам в тях и не ги изпускам.
   Отново съм сама в тъмното. Мъката отново е обзела цялото ми тяло. Чудя се къде е по-тъмно - навън или в душата ми. Тъжна съм. Осъзнавам, че трябва да продължа напред, но без теб е толкова трудно.
   Затварям очите си, но ти пак си пред мен. Искам да те забравя, да не си те спомням. Усещам как очите ми отново се пълнят със сълзи. Пак плача. Така няма да променя нищо, но вече нямам сили. Уморих се да се боря със себе си. Ще свърши ли тази агония някога? Когато утрото доиде, когато слънцето прогони мрака, аз ще трябва да живея. Ще трябва да се усмихвам, но само докато отново дойде ноща и аз пак остана съвсем сама...Тогава пак ще съм истинската и пак ще плача...
   Пусто е около мен и в мен. Очите ми са празни, защото не виждат твоите. А ръцете ми жадуват да те докоснат. От онази вечер до сега всяка нощ всяка нощ поглеждах към небето, зашото ме крепеше надеждата, че може би и твоите очи търсят моите в черното небе. Отново идва пак онази мисъл, която не ме оставя на мира. Напомня ми, че всичко това вече е минало, заедно с теб и моята мечта. Мечта съдържаща се от едни име-твоето. Всеки ден си ни представям заедно, но това е само един красив блян. Една неосъществима мечта. Като чернова на ненаписана все още приказка. Приказка за принцове и принцеси, за несподелената им любов, омайваща и натъжаваща своя читател. Толкова очарователна, но и толкова нереална, точно като моята мечта.