Не съм се хващала да пиша нещо от доста време. Както може да се види, преди се занимавах с поезия, но сега, като си чета старите стихотворения, ми се виждат толкова наивни и глупави, че реших да понапиша нещо в проза. Не, че ще е нещо много гениално, но може и да се получи просто едно добро откровение.

И точно, когато решавам, че искам да публикувам нещо, просто да напиша няколко реда, виждам голям червен надпис, който ми казва "без публикации в понеделник". Поглеждам пак, защото не мога да повярвам на късмета си. Отдавна явно не съм влизала в сайта, дори не си спомнях името и трябваше да го видя от мейла си. Това е доста жалко, признавам си... дано не ме биете.

Решавам, че това е някакъв знак, че няма смисъл да си изливам душата и затварям браузъра. После обаче размислям и си казвам "защо пък да не започна нещичко, пък ако се получи добре може да се публикува на другия ден". Доста оптимистично ми изглежда и решавам, че след последните няколко дни, пълни с доста негативни емоции, това няма да ми се отрази зле. Само се чудя, дали това, което пиша в момента е есе... та аз дори няма тема. Лоши училищни навици - ако не ти дадат заглавие и ти дадат право на избор, не знаеш какво да правиш.

И, все пак, не само липсата на занимание и силните отрицателни емоции ме подтикват да пиша в момента. Мисля, че роля за това имаше един филм, който гледахме с приятелка днес. За да не отегчавам евентуалните ми читатели, няма да разказвам как и защо, вместо да сме на училище, ние сме на кино, малко е глупавичко. Но човек понякога се нуждае да се отдалечи от всичко и от всички, или от някого по-специално. Ох, наистина не искам да стане някакво дълго отегчително излияние от сорта на "скъпо дневниче...", но явно имам толкова много неща, които искам да изкажа.

Та, да се върнем към филма. Сравнително неангажираща, по описаните "любовна комедия", която никога не бих определила нито като комедия, още по-малко като романтичен филм. Но за това може би е виновен фактът, че го гледах през очите на момиче, което си мечтае за съдбата и на двете героини. Направо беше уникално като прочетох описанието. Накратко: американка е в Париж и решава да се запише на готварски курс. Никой не й вярва, но тя всъщност е доста добра и скоро успява да стане истински професионалист. Тя е човекът, който пише първата книга с френска кухня за американци, която до наши дни е издадена 49 пъти... уникално... Другата жена, родена около 50 години по-късно, със скучна работа и доста монотонен живот решава, че ще направи нещо за себе си и най-накрая ще си направи план, който да приключи в срок. Решава за 365 дни да приготви всички рецепти от книгата за френската кухня на първата дама... рецептите са над 500 и тя описва целия процес в интернет блог, който става доста популярен. В крайна сметка успява в начинанието, а става и писател - нейната мечта.

Може би малко лигаво за филм, може би малко прекалено да е 2 часа... но само като се замислих, че това са две напълно реални, истински, автентични истории... тръпки ме побиха, честно. Просто се удивих на това как и най-абсурдните мечти могат да станат реалност, без дори да предполагаш, че това всъщност е нещо, което толкова желаеш. Може би трябваше да спомена, че всъщност имам доста неосъществима мечта, а именно да уча в кулинарно училище в Лион, Франция. Причините - прекалено амбициози родители, които няма да приемат факта, че дъщеря им иска да бъде готвач и, разбира се, твърде разбиващият мечти фактор "пари".

Предполагам, сега разбирате защо този прост "готварски" филм ме е трогнал толкова. Просто видях две жени, постигнали нещо в живота си и то точно чрез готвенето. Това доста ме амбицира, реших, че, щом те са успели, защо аз да не мога. И тогава се върнах на земята. Ами живея в България. Укорявали са ме преди, че се оправдавам, чрез тази наша малка хубава страничка, ама тя си е виновна. Съжалявам за всички родолюбци, които ще прочетат това, но просто това е страната, която разбива всичките ми мечти. Искам да стана професионален готвач - няма къде да уча като хората. Искам да пея и определено имам талант - в България просто няма пазар за българска музика, или каквато и да е друга. Искам да стана и актриса - добре, ще уча в НАТФИЗ и после - какво... ще ми е добре, ама трябва да се омъжа за някой богаташ или да живея при родителите ми докъм 30. За да можеш да живееш добре, трябва да си едва ли не или адвокат, какъвто е вече всеки втори, или икономист, счетоводител, банкер, програмист и още куп такива престижни и скучни неща, с които просто няма как да се занимавам през целия си живот.

 Просто тази страна дотолкова ограничава възможностите ми, че даже ме кара да спирам да мечтая. Твърдо съм решена, че ще замина да уча в чужбина, само и само за да се махна оттук. Но напоследък дори за това почнах да се съмнявам и колебая... Винаги съм си мислела, че не би трябвало да съм родена в тази страна и наистина не знам защо съм тук. Уф, мисля, че вече почнах да ставам отегчителна (сигурно 80% от вас ще се съгласят с мен) и се извинявам на редактора, който трябва да прочете това. Май е по-добре да не го публикува въобще, защото едва ли има особена стойност. Ето го и пак негативизма. И все пак съм доволна, че успях да кажа някой от нещата, които мисля. Стана прекалено дълго и с прекалено много приказки затова спирам. Край. Аа, само нещо - не забравяйте мечтите си, защо винаги има начин да се сбъднат, нали?