Мечтите и надеждите умряха

                                             Мечтите и надеждите умряха

         Днес я видях... онази същата, онази твоята, която уби и последните мечти!

         Беше красива, с грейнала усмивка, сияеща от щастие! И как иначе?! Тя те имаше! Не я виня, но в сърцето боли, а ревността изгаря. Лоша приятелка е тя... Докога ще ме съпътства?! Но нима имам право на това, нима имам право да ревнувам? Не зная, ала ти още си там, дълбоко, като трън забит в сърцето. А лек за тебе няма. Може би забравата би те заличила! А напълно ли?! Ще успея ли някога да те изтръгна от сърцето, ще успея ли някой ден да се обърна назад и да не те видя, ще успея ли да не чувствам болка, разочарование, съжаление, задето ме лишиха от нещо красиво?!

         Може би... времето лекува, казват! Да, вероятно! Вероятно трябва още време, вероятно много искам, вероятно бъдещето ще е по-светло. Само вероятности! За какво са ми те, като действителността е друга - болка и привидно примирение, което чака поредната буря да разруши и малкото спокойствие!

         Много са вероятностите, но нима могат да стихнат болката, да излекуват душата! Как да загърбя раната вътре в мен. Не мога да се тръшна на пода, самосъжалявайки се, но как да продължа. Не мога да загърбя нещата, сякаш нищо не се е случило, защото то се случи - обичах, а отнеха надеждите и мечтите, обичах, а ме съсипаха! Аз помня това, тъй както помня твоите очи, тъй както помня твоя образ, тъй както помня всеки миг, прекаран близо до теб! Как да те преживея, та сърцето не желае друг!

         А аз... искам само спокойствие, то ми е нужно! Искам, обръщайки се към теб, да чувствам единствено душевен покой и примирение, защото да се съвзема вече ми е непосилно!

         ... А днес, когато я видях, нещо в мен се натъжи! В мен нямаше злоба, просто мечтаех да бъда на мястото и. Знаех, че това е невъзможно. Тези мечти отдавна умряха. Всичко беше свършило. Не ни бе отреден дори един миг заедно. Зная това, зная, че не мога да те имам, но с едно не мога да се примиря, едно не мога да си изясня, че друг, не съдбата ми отнеха любовта!

         И макар и все още да не мога да те преживея, макар още в мен да тръпне нещо, макар и друг да се набърка в любовта, мечтите и надеждите вече умряха, замести ги тъгата, защото зная, че може би и твоя е вината... слабост...