Мисли на едно "врабче"

Има моменти, в които си мисля, че ние, хората, сме като птици - трябва ни малко щастие, за да полетим! Но сме затворени в стъкло. Вярваме на това, което виждаме, мечтаем за свобода, която не съществува никъде по земята; блъскаме се в стъклото, не знаейки, че то, невидимото, ни пречи да полетим. А само ако знаехме... И в тази невидима клетка, в която е затворен този свят, ние, българите, сме като врабчета - не в ято, а накацали по жиците. Стоим и чакаме да отмине студа. Някои отлитат от България. Искат да свият гнезда на друго място - по-на топло - и по-сигурно да отгледат децата си. Докато перата на родителите им побеляват от самота. Но нима не трябва да се върви напред и да се търси по-щастлив живот?! Наистина, трябва да жертваш, но все пак е хубаво да отлетиш някъде, където ще бъдеш оценен. А някои отлитат да пазят гнездата на орлите, мечтаейки да станат като тях. Но за разлика от другите птици, ние, врабчетата, не желаем да летим заедно. Опитваме се да догоним другите ята, но са твърде слаби крилете ни. А вятърът е суров - блъска те в планини и скали, потапя те в морета и океани; разкъсва перата, а понякога дори те кара да се самоубиваш. Нима би оцеляла една сама птица на този вятър!? И все пак някои оцеляват и намират ЩАСТИЕ - това, което си мислят, че искат. А когато го постигнат, не проумяват какво им липсва. И се връщат назад, не дочакали зимата в страната им да свърши. Та те са врабчета! Те биха оцелели в преспите, биха се борили със суровия вятър и в България! И биха дочакали пролетта! Връщат се. Защото невидимата сила на планините, езерата и горите ги привлича неудържимо. Тази сила е в сърцата им и те могат да отлетят от всичко, но не и от това , невидимото, което се взривява в тях при всеки намек за Родината. ... И аз бих могла да отлетя, отнасяйки частица от България със себе си. Не ме е страх, че ще забравя. Страх ме е да не отсекът крилата ми и да не успея да се върна. А не се ли върна, ще се случи непоправимото - ще избягам от себе си. На тези, които се връщат...