Мисли на едно "врабче"
Има моменти, в които си мисля, че ние, хората, сме като птици - трябва ни малко щастие, за да полетим! Но сме затворени в стъкло. Вярваме на това, което виждаме, мечтаем за свобода, която не съществува никъде по земята; блъскаме се в стъклото, не знаейки, че то, невидимото, ни пречи да полетим. А само ако знаехме... И в тази невидима клетка, в която е затворен този свят, ние, българите, сме като врабчета - не в ято, а накацали по жиците. Стоим и чакаме да отмине студа. Някои отлитат от България. Искат да свият гнезда на друго място - по-на топло - и по-сигурно да отгледат децата си. Докато перата на родителите им побеляват от самота. Но нима не трябва да се върви напред и да се търси по-щастлив живот?! Наистина, трябва да жертваш, но все пак е хубаво да отлетиш някъде, където ще бъдеш оценен. А някои отлитат да пазят гнездата на орлите, мечтаейки да станат като тях. Но за разлика от другите птици, ние, врабчетата, не желаем да летим заедно. Опитваме се да догоним ...