Преди, когато още имах детство, аз го изживявах пълноценно. Не помня да съм имала разочарования и да съм страдала. Живеех си мъничка в огромния си свят сред приказки и играчки. Тогава ми беше хубаво…
   И сега още се връщам в детството си. Въпреки годините си и света около мен аз си имам една приказка и безброй пъти си я препрочитам в съзнанието. Тази приказка е омърсена от чуждите представи за детство, но аз не съм дете, разберете…И въпреки това си имам своя приказка!
  В моя живот са втъкани нишките на страданието. Разбрах го, когато животът ми в приказката се срещна с действителността. Вие се опитвате всекидневно да ми показвате разликите между двата свята и ме убеждавате, че приказката ми е омърсена и повлияна от реалността, но НЕ!
   Какво му е нередното, че мечтая и се опитвам да пиша приказка на листи от реалноста? Стой, послушай ме малко и ще ти разкажа своята приказка, изпъстрена с обратите в живота - моите и на малкото същество, главен герои в нея - Мечето ми.
  Преди години, когато действително изживявах детството си аз не бях обременена от никого и нищо. Имах много играчки, свободно време и мънички проблеми, свързани с някой счупен крак на кукла, скъсана дрешка… Имах прекрасни играчки на които се отдавах в забавленията си...скъпи играчки, много играчки…Но една няма да забравя, само тази играчка още си пазя и с нея е свързана приказката ми.
Това мече беше доста обикновено и като се замисля не би заемало особено място в живота на едно дете. Аз съм различна, при мен мечето беше причината и следствието да заобичам нещо и да се променя.
И сега си го пазя, макар че от него не остана много.В стремежа си да бъда добра аз го промених, но любовта ми си остана същатата и все така силна.
  През годините на игра моето малко мече беше опустошено. Сещам се как го влачех за лапичка по пода, разливах неща отгоре му или изследвах очичките му, като преди това грижливо ги изваждах.Мечето понасяше търпеливо всичко. Бяха ми го откраднали, скарах се с едно приятелче, дърпах го, ама си го измъкнах от ръцете на злосторника и меченцето си беше отново мое…
  Мога да кажа, че порастнах, а докато растях, мечето ми изгуби цвета и очичките си, а нослето му се се запиля незнайно къде…Реших да му дам промяна в своя салон за красота и да го направя несравнимо обаятелно. Все пак си имах само него и исках да бъде блестящо като мен сега, исках другите да харесат играчката ми…И там сбърках!
  Мечето ми си нямаше очички, аз му ги изтръгнах от любопитство, а после ги загубих…Наскоро се разделих със скъп приятел и не се чувствам добре да гледам подаръците му, затова и някои хвърлих. Оставила съм си едно прекрасно колие, подарено от него, веднага се сетих как добре ще стоят камъчетата на моето мече. Скъсах колието, разпилях малките камъчета и си избрах двечки за очи. Старателно ги закрепих и мечето ми отново прогледна. Скъпи и необикновени очи си имаше моето приятелче…
Любовта ми беше безкрайна, вероятно все още изживявах детството си, живеех в приказката, която сама пишех. Моето мече изтърпяваше всичко, мисля че беше мъжко, но въпреки това ми позволяваше да го глезя и да експериментирам. Обичам мъже с грим, обичам и грима като цяло. Ползвах най-добрата си спирала за мигли, водят я водоустойчива и подхранваща. Нацапотих мигличките на своето приятелче и така очите му станаха още по-обаятелни. Колко красиво беше в този момент…Беше такова, резултат от моя корозирал вкус за красиво, които ми създадоха деветнайсетте години живот.
Мечето беше мъничко, жълто и сякаш от плюш.По времето на моето детство, което беше преди около едно десетилетие, нямаше плюшени играчки и аз отново бях привилегирована с такъв приятел за игра.
Сега всичко е различно, има толкова красиви и занимателни неща, но защо са ми след като аз съм привързана към това мече?!
  Как само сме свикнали с технологиите, имаме си копчета за всичко и някои друг върши работата ни. Аз нямах време да залича годините от своята играчка. Лесно беше ако я пуснех в пералнята…щеше да изтърпи някак, а пък после ще е жълтото мече, което помнех от детските си години…
Сгреших, че се доверих на прогреса и сега имам за приятел опърпано мече. Пералнята и нейната автоматизация разрушиха пухената нежност на мечето… То сега е одърпано, със сплъстена козина, разцапано от уж водоустойчивата спирала за очи. Но аз си го обичам, прилича ми на далматинец с черни петна-едно малко необикновено мече. Но поразиите по него са още-едното му оченце го няма и как ще му сложа ново като изхвърлих колието, чувствам се измамена от съдбата, имам угризения, че съсипах приятеля си!
  Болезнено е да гледам резултатите от моя труд да възстановя мечето както си беше, по детски наивна аз мисля, че още мога да променя нещо, не се отказвам толкова бързо и от толкова малко!
Взех един нож и разпорих коремчето му. Беше ми неудобно така да ровя из телцето му, но го подтиснах. Ех, да знаете какъв чист пух има в това меченце, имах идея само да сменя козината отвън, но ми дойде на ум,че мястото в коремчето на животното е идеално да оставя последните си спомени,напълних го със снимки, подаръци, картички…Мечето си има нова козина и пълно коремче, постарах се и цяла нощ ших на ръка за да изпипам нещата..стана добре и съм доволна.
Оправих очичките-смених ги с две копчета, спрях да го гримирам и подтиснах желанието си да го изпера пак, вече нямах доверие на пералнята и не исках лошото и агресивно отношение….
Вече няколко години живея със своето променено мече. Харесва ми такова и нямам доверие на никого, няма да го поверя на грижите на никой, ще си го гледам сама.
  Живея си добре, щастлива съм, но и в моята приказка има неприятни моменти…Споменах, че мечето носи в коремчето си спомените ми, заших го добре-цяла нощ посветих на това. Понякога коремчето се къса и всичко изпада, спомените се завръщат…Набутвам ги на скрито, хващам иглата и бода мечето си, за да не си спомням. Имам щастието си, не желая миналото, което носи страданието.
   Приказката ми няма да свърши, защото аз си я създадох и й посвещавам толкова време. Независимо от всичко аз си имам малки неща, мои си неща…А приказката, мечето и аз сме реални,макар в измисления от вас свят!