Ще кажете, било е отдавна. А сякаш се случи вчера.

   Толкова силно впечатление ми направи човекът, който за пръв и последен път гостуваше в дома ми. На 8 ноември 1994 година ми се обади литературният критик Марин Кадиев – председател на нашия писателски съюз, и ми съобщи, че пристигат с поета Павел Матев. Все още не бях приключил с ремонтните работи на етажа, но се зарадвах: идваха скъпи гости!

   Посрещнах ги. На вратата най-напред излезе майка ми, а Павел Матев веднага се наведе и ù целуна ръка. Облечен бе в костюм, стегнат, изправен за годините си човек, с осанка, изключително чувствителен и задушевен. Веднага ми направиха впечатление дългите пръсти на ръцете му. Открояваше се басовият тембър на гласа му. Чирпанлия по кръв, роден в нашия средищен възрожденски край, той беше близка, сродна душа или както казваме – народен.

   Павел Матев седеше до прозореца, реален и земен. Вечерта изпуши много цигари.

"Един от живите класици на съвременната българска поезия!" – мислех си. И сега, когато не е сред нас, твърдя, че след неговата кончина ние загубихме един от последните патриарси на най-новата ни българска духовна династия, един от онези апостоли на словото, след които в крехкото и рехаво духовно пространство на прехода бе зейнала още по-голяма празнота... И точно от това дори и днес се страхувам! Докога ще губим от своята идентичност, без да се замисляме, че първо и преди всичко сме българи!

   Достолепен човек беше Павел Матев – знаеше, че всеки тук, на земята, има своя мисия:

   –Ето – казва той. – Христо Стоичков е роден за футболист! (И всичко това по повод на всеобщата ни радост от победата на българските футболисти в САЩ!). – Но невинаги творците са оценявани преживе.

   Отново налях в чашите ракия. Нашият разговор продължи – весел, приятелски. Поетът ни разказва за родословието си, за историята на своя роден чирпански край, за това как в годините на Втората световна война с радост и трепет са слушали по радиото за победите над Хитлер... Накрая добавя:

   –Русия е мечка – ще се събуди и разтърси!

   В дома ми той се чувстваше свободно. Говореше бавно, спокойно, завладяващо.

   Разбира се, 90-те години у нас бяха силно политизирани, но вечно будната съвест на поета ненавиждаше лъжедемократите на съвременна България, които се облагодетелстваха за сметка на народа си. Именно поради това политиката не бе определяща за хуманиста Павел Матев. Такава бе позицията на истинския реалист, зад гърба на когото стояха дълги години в Комитета по култура, в Министерството на културата и като народен представител...

   Павел Матев беше творец от изключително висок ранг. Той боготвореше Стефан Продев. Обичаше Хайтов, но не харесваше втората кинопродукция на "Козият рог" и се питаше дали самият Хайтов харесва филма. За поета Павел Матев поезията бе единна в своето различие: "Мисията на поета днес не е по-различна от мисията на поета вчера!"

   Беше истински патриот и искрено обичаше България и българското. Носеше широка славянска душа, в която стиховете бликаха с неподправена сила. Самият той сподели, че не бърза да отпечатва стиховете си. На две години излиза една негова стихосбирка. Но поезията на Павел Матев се пееше от Лили Иванова, Емил Димитров... В сърцето на всеки истински българин отекват пламенните стихове:

                     България – каква тревожна дума!

                     От осем букви – траурни искри –

                     сме изковали святото ти име,

                     което като въглен ме гори...

   Вечерта, когато се изпращахме, го прегърнах. На другия ден, сутринта, отидох да го взема от хотела, за да го закарам с автомобила си до гарата. Като ме видя, се усмихна: "Аз май много говорих вчера!"

   Потеглихме. Паркирах автомобила и го поканих да седнем на топло в сладкарницата на гарата. Той предложи да постоим отвън до пристигането на влака, за да пуши. Възмущаваше се искрено, като гледаше просещи хора, ядосваше се, че няма пейки за сядане по гарите. Говорихме си за Източните Родопи, където аз живях и работих близо седем години. Много обичаше Ивайловград. Учудваше се как този малък град е оцелял.

   Влакът пристигна по разписание. Преди поетът да се качи и да влезе в купето си, му пожелах "На добър път!". Поканих го отново да ми гостува, на което той се усмихна многозначително. После се качи по стълбичката във вагона, погледна през прозорчето навън и ми помаха. Повече не се обърна. Влакът потегли.