Обичам да вървя в тъмното. Обичам своята сляпа същност. Обичам усещането, спряло в корема ми, да ме води напред. И усещам къде да спра, къде да завия. Знам, че окото, което е там вътре, вижда по-добре. И ръцете, които са там вътре докосват точно това, което трябва.

  Обичам докосването, изтръскало думите, като ненужен товар. Обичам думите, които казват точно това, което значат.

  Обичам сините си демони. Понякога червени. Те се показват, когато съм на прав път. Когато съм излъскала до блясък сляпата си същност. И тя прогледне. Прогледне за себе си. Прогледне в тъмното. И го обикне. Също както аз обичам.

  Обичам тишината в тъмното. Толкова непредсказуема. И неочаквана. Която може всеки миг да се превърне в звук. Или да си мълчи. Или да те докосне с прилеп в слепите очи. Или да измяука.

  Или да те вдигне от кревата с най-тихия порив на душата ти. Най-несмелият. Но тих и твой. Най-реалният сред всички звуци в тишината. Тънкият път, губещ се в тревата.

  Обичам в тъмното широкото поле. Когато да ходиш в права линия е трудно. А и защо да ходиш в права линия в широкото? Стъпките залепват и е трудно да решиш къде да стъпиш сред толкова невидими възможности. Стъпките са тежки като мисъл. (Мисълта е по-тежка от чувството.Чувството - от безразличието. Безразличието - от спокойствието. Спокойствието - от мъдростта. Мъдростта не тежи. Тя е всякога лека. Не я забелязваш, докато не ти потрябва. А потрябва ли ти, винаги е правилна. Винаги е на място.)

  Обичам в тъмното и теснината. Сред клоните. По дупките. На пръсти между слепите очи на другите. И на пети. Меки и стабилни. Обичам тясното, когато пътят е един и от теб се иска само да вървиш. Да бъдеш. Да успяваш.

  Обичам светлината като дар. Като почивка. Като различност на това, което си. Като еднаквост - просто на светло. Под прожектора. Като шанс да видиш пътя си. Вече извървян. Да видиш бъдещето. Да имаш мечти (за какво ли са ти, щом днес е важното?).

  Обичам светлината като край. Като начало.

  Извървяна, тъмнината спи спокойно.

  Аз съм котка.

  21.8.2010.