Насаме със себе си

Какво лошо има в самотата? Понякога дори предпочиташ да си сам, без да има шумотевица около теб. Разбира се, че няма нищо лошо.

Понякога ти се иска да изчезнеш за миг. Просто да си в нищото, да си сам. Да оставиш мислите си да се блъскат, да ги почувстваш и да си отидат.

Дали има място, където мислите ни, спомените ни отиват? Някое скришно място, от което следят какво става. И когато едно просто нещо, едно напълно обикновено нещо има покрай нас, да ни връхлетят.

Но не са ли щастливи хората, които забравят онова, което не могат да преодолеят? А не е ли това просто бягство от себе си?

Да останеш насаме със себе си. Да си кажеш толкова неща. Да останеш сам в тишината, да останеш тих в самотата. Да затаиш дъх и да се заслушаш в тътена на падналите върху мебелите прашинки.

Обичаш моментите, когато няма нищо освен теб и мислите ти. Тогава времето губи своята стойност. Тогава строиш замъци в облаците. Тогава се бориш с дракони. Тогава броиш песъчинките по брега и звездите в небето.

Но мислите ти за реалността се блъскат в главата ти и искат да им обърнеш внимание. С остро поемане на въздух осъзнаваш действителността и какво се е случило наистина. И куп емоции, чувства, усещания те заливат. И понякога, връщайки се от вълшебния свят, който си строиш, е болезнено, защото въздухът не ти достига от задушаващото те заобикалящо. Защото светът, който си си създал, е именно едно бягство от това, което е в теб. Затворено дълбоко, то иска да бъде пуснато и те е страх да отключиш истинските си чувства, защото ще те опустошат. Защото те е страх, че нищо няма да е същото след това. Защото нищо няма да е същото.

Понякога ти се иска да избягаш. Да избягаш и да се изгубиш, да забравиш. Понякога искаш да не ти се бе случвало всичко онова, което ти причинява болка. Но не, защото съжаляваш, а защото не мислиш, че ще можеш да понесеш още от това. Но бягството не е решение. И някои от мислите ти, реалисти, ти го напомнят. Подсказват ти, че имаш бъдеще и всичко ще отшуми.

Хората казват: „Времето лекува”. Но ти не мислиш така. Смяташ, че времето помага на паметта да изчисти всичко онова, което ти причинява болка. Подобно чувство за самосъхранение те крепи още. Защото благодарение на него лошите моменти в миналото ти са просто спомени.

Но и това не може да ти гарантира, че някой ден всичко няма да те връхлети отново. Но ти не искаш да живееш в страх за своето утре и от своето днес.

Насаме със себе си оставаш и си спомняш всички онези мигове, които са ти носели някога наслада. Моментите на истинско щастие. Времена, които си смятал за съвършени, за идеални и наивно си вярвал, че винаги ще е така. Мечтаел си за още такива моменти, за още такива частички от безкрайното, които да карат времето около теб да спре. Мигове, които да споделяш с един единствен човек.

И, живеейки само за този човек, ти си строиш замъци. Прекрасни палати, изпълнени с красивите картини на мечтаното бъдеще. И всеки ден ти си дообогатявал красивите дворци на желанията си. Изграждал си бъдеще, общо, за теб и човека. Влагал си всичко. Превърнал си всичко това в своя свят. Наивно си чакал просто да стане, защото ти е било обещано.

Но в своята наивност откъде да знаеш, че обещанието не значи това, което значи за теб?

И оставаш сам. Човекът си отива от теб. И какво следва? Потъваш. И бавно с всеки изминал ден ти достигаш дъното. Но странно, непривично за твоята борбена природа ти се отказваш и оставаш долу. И с времето ти става уютно, става ти дори приятно да се самонараняваш. Дори не знаеш от кое те боли повече – от това, че човекът си е отишъл, от разбитите мечти или от това, че продължаваш тайно да се надяваш, поддържайки спомена за всичко красиво.

Защото, оставайки сам, виждаш всичко около себе си трезво, не през пречупения поглед на любовта. Виждаш как красивите дворци, които беше строил с толкова труд, мечти и любов, изчезват. Сякаш не са били направени непоклатими, а са били пясъчни замъци и една по-голяма вълна ги отнася и от тях няма и следа. Само в твоето съзнание остават техните очертания, остава спомена за тях.

И, седейки на дъното, превърташ като лента всичко, което си преживял. Това крепи ли те? Да се надяваш на нещо несигурно, нещо, което ти е причинило агонизираща болка. Да, знам за нея. Болката, която те е опустошила, която е изцедила почти всичко в теб. И ти седиш сам със себе си в тъмното, в тихото. И си сам. Никой не идва за теб, никой не ти подава ръка да изплуваш, защото умело отпращаш надалеч тези, които искат да ти помогнат.

Вярваш ли ми? Подавам ти ръка, за да станеш, за да продължиш. За да не те боли повече, за да не те наранява това минало толкова много, за да простиш. Ще можеш ли?

Не времето лекува белезите, които оставя любовта. Любовта лекува тези белези. Някоя нова, също красива любов.

Продължавай да строиш дворци и въздушни кули, щом това те кара да се чувстваш добре, но не се връщай там, където не можеш да дишаш. И не питай къде са спомените. Някой ден, може би, ще разбереш. А сега се вслушай в тишината, усети музиката на усамотението и звуците на спокойствието.