Отдавна от речника си изтрих частицата „не”. Започнах да гледам на нея като на преграда пред моя личен хоризонт, която преди години явно самата аз съм си поставяла, а когато няма прегради гледката към постиженията ни изглежда по-красива. Ограниченията и поставянето в клетка на нашата същност, стремежи, идеали и мечти е наша лична грешка, която рядко признаваме, а понякога просто не проумяваме, че я има. Лимитите сковават духа и тялото, правят ни пасивни, а истината е, че не са толкова трудни за преборване. Прекрасен е моментът, когато човек започне да се съмнява в лимитите си. Тогава сякаш се ражда за нов живот и оставя в миналото старото си „Аз”. Това е като докосване от съдбата. Внезапно получаваш прозрение и си казваш „Как не съм могъл да схвана това по-рано?!” Това е велик момент, преобръщаш плоскостта, на която си стоял до сега.

    Думата „невъзможно” е натоварена с прекалено голям негативизъм според мен. Звучи сякаш е присъда. Какво означава да кажеш, че това или онова е невъзможно? Че няма как някога да се реализира? Че това е горчивата глътка, която трябва да отпием, просто защото животът е такъв понякога? А може би вярваме в това, защото е по-лесно да мислим така. Защото превръщането на невъзможното във възможно изисква борба и промяна в нагласите ни. Понякога дори изисква изначална промяна на нас самите. А колко хора са съгласни да се променят и борят в името на мечта или идеал?

    Аз се променях с времето и избирах да оставам вярна на себе си. Знаех, че това ме отличава от масата, а няма по-голям комплимент за теб самия, ако знаеш , че не си в тълпата, която може да те засмуче понякога безвъзвратно. Победих страховете си, липсата на самочувствие и себеуважение. Признах, че имам пропуски в това или онова и си позволих да бъда себе си, заради самата мен, защото самоуверено ще заявя, че промяната идва винаги отвътре навън. Обратният процес не съществува. Проблемът, както и решението за него, е в нас.

    Лесно е да се предадеш и развееш бялото знаме, когато не вярваш в себе си, когато изричаш хиляди причини защо нещо няма да се получи. Истината е, че много хора са роби на обстоятелствата. Но какво са тези обстоятелства, за Бога? Някой може ли да ми отговори? Можем ли да ги пипнем, да говорим с тях? „Само можем да ги усетим” ще кажат някои от нас. Дали всъщност не се оставяме сами да бъдем сковавани от нещо невидимо? Ето отново частицата „не”. Ще кажа само, че единственото видимо във връзка с обстоятелствата е оправдаването на безсилието ни със странични фактори. В нашата родина най-често казваме, че държавата ни е виновна за всичко. А колко души смело излизат и заявяват, че сами са виновни и отговорни за всичко връхлетяло ги? Ако някой ще се почувства изненадан, че сам е отговорен за начина си на живот, то по-добре да получи тази изненада възможно най-скоро, защото тя ще му донесе освобождение от истински окови.

    Не смятам, че съществуват невъзможни неща пред мен или изобщо в света. Когато чуя становището, че нещо не може да се получи, просто зная, че това не е моята честота и не се впускам по вълните на нещо, противоречащо на философията ми. Зная, че когато сме силно убедени в нещо, го превръщаме в истина. Убежденията ни са тази пътеводна светлина, която следваме. Те могат да бъдат много силни и работещи в наша полза, а може и наивно да се заблуждаваме, че работят за нас. Негативните убеждения съсипват и убиват. Някои го правят разрушително и стремглаво, други плавно и деликатно, но резултатът е един – изправяме си сами пред купища невъзможности, които наглед не можем да преборим.

   Трябва да се научим да виждаме възможности във всичко, за да се чувстваме щастливи, за да си позволим да се преобразим в щастливи и доволни хора от това, което имат тук и сега. Да погледнем над хоризонтите си, да заявим това, което чувстваме, да изпитваме радост от душите и телата си, а защо не и да се почувстваме съвършени за части от секундата. Нали казват, че не е възможно това? Е, нека се опитаме да разчупим статуквото. Не е грях да извисяваме душата си и да отдаваме почин на нас самите. Проява на самочувствие и обич към самите нас е. Вярвам, че по този начин човек може да се надскочи и преобрази условностите около себе си, а каква по-голяма условност от „невъзможното”?