Не, няма да успея да забравя тази сутрин. Сутринта,в която прочетох по лицето ти: "Предадох те, съжалявам. Ще успееш ли да ми простиш?"

Не, нямах сили да й простя. А може би не исках?Гордостта ми не ми позволяваше.

Мина доста време откакто погледите ни се срещаха. Надявам се, че когато си спомниш за нас, ще се усмихнеш, а не натъжиш. Помни ме!

Знай, че когато се усмихвам, сърцето ми не пулсира: вече е забравило как да лети. Винаги, когато погледнеш очите си, ще бъда там, дълбоко в теб. Блед силует, изпълнен с нежност.

Защо не мога да изпитвам радост, защо всяка моя усмивка е изкуствена? Защо?

Не мога да живея без теб! Винаги ще бъда в сънищата ти!

Минаха стотици дни, а болката в мен расте. Изпълнен съм с нея! Усещам как всеки изминал ден ме състарява.

Ето ме сега без теб! Ето, просто копие на човека който бях!

Сега заспивай, а аз ще дойда при теб. Тази вечер ще бъде последната, в която ще бъдем само аз и ти и всичко друго няма да има значение.