Неизпратено писмо

     Търся те! Защото позволих да те изгубя. Защото трябваше да ме забравиш. Защото толкова много те обичах, че пренебрегнах себе си и моето „искам”. За мен беше по-важно ти да бъдеш щастлив, да стъпиш сам на краката си и да се изправиш, да тръгнеш в желаната от теб посока, с човек, за който твоята любов няма да бъде забранена. А аз… ще търся следите от твоето „днес”. Ще си поплача от безсилие, ще си спомня най-хубавите ни мигове (защото само те останаха в съзнанието ми), ще се усмихна (както винаги си искал) и пак дланта си ще целуна. Образът ти вече избледнява в съзнанието ми, гласът ти (този глас, който ме накара да се лутам между То и Свръх Аз, да изгубя разума си) също трудно си спомням. Но те усещам, дори от разстояние. Мисля, че това няма да се промени, това ще помня винаги. Първите неща не се забравят! Ти винаги ще сравняваш всяка целувка с моята, а аз ще виждам Теб във всеки, който позволи да надникна в душата му. 

     „- Виждам те!

      – И аз те виждам!”