Мило мое дете, не заспивай... още не. Чуй историята, която ще ти разкажа. Запази светлината в очите си още малко... само още малко и изслушай думите ми.

Мило мое дете, аз съм твоята майка. Аз съм твоята слаба и недостойна майка. Онази, която някога те люлееше във фантазна прегръдка. Тази, която  вече е готова да те пожертва. Нещо се случи някъде там по средата. Ти вероятно си мислиш за някаква трагедия, нещо разтърсващо душата, достойно да остане задълго в паметта на мнозина. Как ми се иска да е така. Но ти, дете, си в зората на живота, не го познаваш и няма да го познаеш. Нашата история – твоята и моята - не е голяма, нито е изключителна. Има много като мен и теб. Ние дишаме, движим се, спим. Изглежда сякаш живеем. Ние сме пред очите на всички и в ума на никого. Ние сме невидими. Скоро ще дойде моментът и ние ще се разделим завинаги. Ти ще потъваш все по-осезаемо в миналото, а аз яростно ще обладая бъдещето. Скоро няма да си принадлежим. Скоро ще се разделим завинаги, мое неродено дете. С тези думи искам да ти кажа сбогом. Искам да ти кажа защо реших да те убия.

Ти чувстваш ритъма на сърцето ми, вкуса на тялото ми, вдишваш въздуха ми, но ти не ме познаваш. Ето ме.

Аз съм млада жена между двайсет и трийсет години. Имам амбиции и мечти и често съм добре образована. Вярвах, че никога няма да направя аборт. Абортът е грях. Аз страдам. Залята съм от вина, от болка и страх, но и го чакам с нетърпение. Това ще е денят, в който животът ми отново  ще ми принадлежи.

Аз не съм нито твърде млада, нито твърде глупава. Знам какво искам и как да се пазя от онова, което не желая... Казах ли ти,  мечтаех за теб. Желаех те с цялото си сърце. Ти беше Стефан, ти беше Виктория, ти беше Елена, ти беше Георги... и плаках, мое дете. Плаках с истински сълзи на радост, когато узнах за теб. Ах! Как ме е страх сега. Дори не помня кога страхът започна да ме завладява. Аз няма да се справя. Ще се проваля. А и имам толкова планове. Много неща ми предстоят. Точно сега не мога да бъда майка. Не мога, не сега!

Съжалявам, дете, ще трябва да оставим тази мечта за по-хубавата част от живота. Тя предстои, нали така? Някой някога ми каза:

-          Невинни сме, когато мечтаем.

Нали? Невинна съм, нали? Имам право на този избор, а и казват, че ти още не си човек. Така е, дете мое, ти още не си човек. Ти беше фантазия, сега си проблем. Моят проблем.

Чудя се къде е баща ти сега?... Къде е Бащата? Някой няма ли да попита?

Прости ми, дете мое. Слаба съм и недостойна. Май не вярвам достатъчно в силата, която носят мечтите. Ще трябва да те пожертвам. Но скоро ще се срещнем отново, мое дете, в по-хубавата част от живота. Тя ще дойде съвсем скоро. Чувствам го. А сега ми прости, мое дете. Прощаваш ми, нали?... Не те чувам, мое дете... Прощаваш ми, нали?