17.04.2004 г., 9:32 ч.

Но защо ли? 

  Есета
3381 0 1
1 мин за четене
     Пак съм пред прозореца мътен, пак с книга в ръка, която не чета. Взирам се в пустошта отвъд душата ми..., а там само сълзи. Облаците бавно прелитат над мен, скривайки тъжното ми лице от погледа божи. И само там утеха погледа ми безбрежен намира, търсейки ангела, който те взема, когато душата ти болна умира. Стъпките на живота отекват в мойто сърце, но защо ли? То само раздвижва отровата в мен, разяжда ме отвътре, превръща ме в празна кутия - ненужна и грозна, подритвана от съдбата. Какаво е живота? Любов и омраза?! - Глупусти! Това е зараза и болка и гняв, за да може всеки поне малко да страда. Страхът е този който ни води. Страх от бога, страх от неизвестното, страх от самотата, страх от бъдещето.
     Пак усмивка разтегля лицето ми бледо, но защо ли, когато душата ми плаче. Радости, викове, песни - всичко е фарс, но уви мъката не. Всред това море от навъсени хора моята усмивка събужда подозрение, може би?! Но дано направя поне някой щастлив. Не за да трупам активи, а да бъда човек в тези няколко мига, когато не моите устни, а мойта душа ще се радва, че някой наистина е разбрал какво е щастие. Ден подир ден живота ме мачка, но аз напук ще живея. ...но защо ли? Може би, защото само това умея!

© Георги Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Абе,я си подреди стихотворението както трябв аи го слойи кьдето му е мястото-'Стихове'!Товаа ...не е есе
Предложения
: ??:??