Нощно пътуване

НОЩНО ПЪТУВАНЕ

Отново пътуваме...

Само двамата... Ти и аз... “Ровър” и Росен... малко е смешновато... Остаряла кола и застаряващ Вълк... Безумно обичаме да пътуваме с теб – нощем.

Сраснали сме се с теб. Не можем един без друг. Един в друг сме. Ти не можеш без моето тихо тананикане. Аз не мога без твоите меки зеленикави светлинки на таблото. Макар че някои вече едва мъждукат. Руснаците казват – “потускнели”. Хубава дума. Тъжна.

А нощта е страхотна...

Черният асфалт под нас с белите си линии  и черното небе над нас с няколко бели звезди. Съзвездието Лъв – от там идват леонидите. Който успее да ги види, може да се опита да бъде щастлив. Но само да опита...

Пусто е...

Чернотата ни е обгърнала. Сами сме с теб... Ти - старата ми кола и аз в теб... Няма никой на пътя. Никой – нито срещу нас, нито в нашата посока... Само фаровете ти похотливо ближат асфалта. Има нещо много еротично в начина, по който го опипваш и се плъзгаш по него. Откъде го научи това? И как топло мъркаш...

И двамата сме стари...

Ровърче, аз си имам само теб. А и ти имаш само мен... Но ти си ми верен. Верен като самурай. Макар че имаш проблеми с шарнирите. Аз пък – с прешлените. При теб скърца носачът, при мен – коляното... Ходовата ти част е много зле, но моторът ти е здрав... Моята ходова е добре, но моторчето ми нещо прекъсва... Допълваме се... Ти си целият ръждясал отвън, а аз неумолимо ръждясвам отвътре...

Караме по средата...

Тин... тин... тин... тин... тин... Белите парченца прекъсната осова линия пробягват между колелата ти. И сякаш минават директно през гърдите ми... Проблясват като пулс по предното стъкло... като по екран на кардиограф...

Тин... тин... тин... тин... Изведнъж - тиииииии... Господи! Парченцата се сливат в непрекъсната бяла линия...

Стряскам се и сякаш чувам някаква сестра да крещи:

-          Докторе, бързо! Права линия!...

Една бяла престилка се втурва към дефибрилатора, грабва електродите, разтрива ги...

-          Зареди на 300! Пази се!...

Тряяааасс... конвулсия...

-          Не става!... Хайде пак! Зареди на 300! Пази се!... 

Тряяаааасс... конвулсия... бялата престилка се поникьосва:

-          Не става!... Дайте лидокаин – 40 милиграма! Директно в сърцето!... Зареди отново... Пак  на 300! Пази се!...”

Тряяаааасс... Този път - Тин... тин... тин... тин... Правата бяла осова линия отново се накъсва... Асфалтовият пулс тръгва отново... Безплътните видения в бели престилки изчезват през страничното стъкло... Слава Богу, засега... 

Изнасяме се вдясно...

Сега вече осовата линия не преминава право през мен... Прекъснатите линии пробягват покрай рамото ми – като секунди, които отлитат назад в безвремието... А аз не мога да ги върна...

Знам, Ровърче мило...

Знам, че имаш характер... Всъщност, аз не те управлявам. Ти ме водиш. Където решиш... Понякога към големия супермаркет, или край реката, или край езерото, или в гората, или другаде, където ти е хубаво... и мило... И където и на мен ми се иска да отида. Но не сам...

Не знам как го правиш. И защо...

Седалката до мен е празна...

Изстинала е... Коланът се клатушка безпомощно. В депресия е горкият – няма кого да прегърне. Аз също... Някъде далече назад останаха крайпътните табели “Божичен – 1 км”, “Боженци – 8 км”... “Арбанаси – 2 км”, Свищов, Смолян...

Ровърче, искаш пак да ги срещнем, нали? Не знам дали ще стане... Нали седалката до мен е изстинала... Подмятаха ни, че по пътя ще срещнем други табели. Но аз не искам други... Ти също, нали?...

Пътуваме в нищото...

И към нищото... Пробиваме двамата с теб лепкавата чернота на нощта. С теб толкова обичаме да пътуваме нощем... Твоето уморено мъркане ме пренася там, където искам, но не мога да се върна. И двамата с теб сме обречени да вървим напред – уморени, износени, ръждясали... Двамата с теб, Ровърче...

Там някъде напред...

Там някъде - не знам дали далече или близо... Не знам след колко завоя... Не знам след колко време... Там ни чака големият крайпътен Дъб. Нашият единствен  Дъб ни чака... Само не бързай много, Ровърче, само не бързай...

Знаеш, че там, в него, ще приключим пътуването си... Вбити в старата му кора...

Ще се вплетем двамата с теб в безформена маса от метал и плът...

И на теб ти остава малко, и на мен...

Само не бързай...

Ровърче, само не бързай... Нека още малко попътуваме в тъмното двамата с теб... Сами с празната изстинала седалка до мен. И ти тъгуваш за нея, нали?

Само не бързай много... Дъбът ще почака. Няма къде да иде. Нали е вкоренен.

Но и неотменим... Знаеш, че за там не се закъснява...

Нека попътуваме още малко. Всичко може да се случи... Може да я срещнем... На стоп... И тогава седалката отново ще се стопли. И фаровете ти пак ще се усмихнат дяволито. И пак ще замъркаш като преди... Всичко може да се случи...

Само не бързай, Ровърче...

Нека нашият Дъб, на нашия последен завой, да почака...

Нека попътуваме още малко...

Нека попътуваме...

Нека...

(РН ное-дек 09)