Животът еволюира. С него се променяме и ние, хората. Да, процесът е достатъчно бавен, за да не се забелязва от някои. Да, посоката на промяна не се приема еднозначно от други. Дори открито не я харесват. Приемана или не, еволюцията е неизбежна и ние всички плуваме в спокойния ѝ поток.

С всички еволюирам и аз. Освен, че остарявам при мен еволюцията се изразява и в промяната на ценностите, които защитавам. Никой не можеше да ме убеди, преди години, че революцията е излишна, например. Щях да го заплювам на място. Сега не мисля така. Не знам дали закостенявам, или живота ми се е канализирал, но сега не виждам смисъл от радикална промяна. И преди знаех, че статуквото не иска да се променя и разбирах защо е така. Също добре знаех, че промяната е толкова по-динамична, колкото по-млади и буйни са главите, които я провеждат. Много от тях се чупят, но това е цената на една добра революция. Винаги съм им симпатизирал, въпреки, че никога не съм бил един от тях. Жалко! Сега вече и да искам не мога да бъда революционер. Мога само да си говоря и не мога да задължа никого да ме слуша. Старчески брътвежи, или неизживени въжделения. Не ме разбирайте неправилно. Исках и дори сега тайно се надявам на някаква промяна, въпреки, че все повече се обезверявам, че тя е възможна.

За каква промяна говоря.  Когато преди десетина години написах есето си "Забава да, политика не"(публикувано и тук) твърдо вярвах, че съвременното обществено устройство, изградено на йерархични основи и твърдо отстояващо силата на принципа „власт <-> подчиненост“ е пагубно за развитието на обществото. Продължавам да вярвам в това. Само, че тогава бях твърде наивен и мислех, че този принцип е нездрав и ще изчезне сам. Не мисля, че съм си давал ясна представа защо принципа на йерархията е толкова жизнен и устоява винаги, при всички промени. Мислех, че това е така, само защото хората са слаби и не искат да поемат сами отговорността за съдбата си. Да, това е така. Слабия и обезверения делегира отговорността за собствения си живот на този, когото счита за по-силен, по-умен, по-упорит и всеотдаен. Но слабия не си дава сметка, че тоя, по-могъщия не винаги е и по-морален и делегирането на тая отговорност няма да му навлече повече беди, ако би се опитал сам да направи нещо за себе си.

Ето на това аз му казвам „йерархия“. Делегирането на отговорност за собствената ти съдба на някой друг. Тогава защо се сърдиш, че тоя някой ти казва какво да правиш? Нима ти не се съгласи да го слушаш безпрекословно още тогава, когато му каза: „Аз съм слаб и немощен. Не мога да подсигуря условията за живота си, не знам как да живея. Моля те, кажи какво да направя, защото аз не мога да реша.“ Стоп. Край. Тук ти се предаде в ръцете на другия и вече трябва да го слушаш, ако искаш да не умреш от глад. Да, тогава хвърлих цялата вина на слабостта и глупостта. На нежеланието да отговаряш за живота и съдбата си. Вероятно съм имал достатъчно причини да мисля така. Дори сега продължавам, до голяма степен да мисля същото и да го доразвивам. Но подозирам, че в оня млад плам съм изпуснал нещо. Това нещо е обратната връзка. Обратния поток на движение в отношението „Власт <-> подчинение“. Това е така, защото съм бил достатъчно наивен и енергичен, за да си мисля, че всичко зависи от индивида и той определя облика на вида. А древната философия ни учи, че отношенията обект <-> субект са двустранни. Както обектът определя съществуването субекта, така и той, субекта дефинира обекта. По тази причина и властта има своята връзка, и тя трябва да носи своята отговорност за отношенията ѝ с подчинението.

До тук можем да заключим, че йерархията е двустранен процес, който определя отношенията в системата власт <-> подчинение. Другото, което научихме е, че йерархичната система се основава на делегирането на отговорност от един обект, към друг. Достатъчно ли е това, за да разкрием истинската същност на йерархията. Съвсем не е. Трябва да разгледаме причините заради които тя се оказва толкова устойчива и безалтернативна. Освен това най-безпристрастно да видим може ли да се замени с някаква друга, по-справедлива, по-продуктивна и жизнена система. 

Тук трябва да вметна една моя стара теза, че хората са различни. Знам, че не откривам топлата вода, но според мен именно тая разлика във физическите, психическите, умствените и моралните характери на субектите води до голяма степен до конституирането на тая йерархична система. Винаги ще има по-слаби и такива, които обладават по-голяма физическа, психическа и емоционална и интелектуална мощ. Това определя ли безусловно необходимостта от делегиране на отговорност? Казано по друг начин, тази разлика означава ли, че винаги ще има от една страна слаби и безволеви индивиди и такива, които ще ги управляват? И това, че ги управляват и им казват какво и как да го правят дава ли им право да разполагат с живота, здравето и силите им? За някой отговорът може да е очевиден, но аз ви уверявам, че този отговор никак не е лесен. Поне за мен не е такъв.

Тук, по естествен път идва въпросът за морала. За ролята и необходимостта от морал, за това, до колко той трябва да бъде водещ фактор и за взаимовръзките му с отношението власт <-> подчиненост. Какъв трябва да бъде съвременния морал? Как трябва да бъде възпитаван, контролиран и проявяван? Какво е влиянието му върху продуктивността на обществото? Не лесни въпроси, които изискват задълбочено и пространно изследване и не на последно място много ясни и безапелационни мерки. Несъмнено моралните норми са определящи за оцеляването на едно общество. Нека първо се запитаме кои общества оцеляват? Мирните, хрисимите, всеотдайните и изпадналите в райска летаргия? Едва ли. Да, те няма да се самоизтребят, но ще умрат от глад. Ами буйните, безпардонните, незачитащите правото на другия, основаващи се на правото на по-силния ще оцелеят ли? Сигурно, ако междувременно не се самоизядат в стремежа си за надмощие. Кой е най-удачния баланс? В какви отношения трябва да се проявява правото на другия и личното право? Несъмнено въпросите са трудни, но живота изисква скоро да им дадем ясен и справедлив отговор.

Моят отговор е, че голяма част от съвременните проблеми на застигащата ни безизходица се явява в поемането на лична отговорност. И това трябва да стане при зачитане правото и на другите да го правят. Блазня се да кажа, че най-добрата морална система, измисляна до сега е Христовата любов, но искам да избягам от условностите, които води това твърдение до църковните зависимости. Освен това то е достатъчно често повтаряно, предъвквано, прилагано, изменяно за да е получило своята гражданственост. Изглежда, че от времето на богочовека до сега не се е появявала по-добра морална система и най-вероятно едва ли скоро ще се появи. Ако тя изглежда неприемлива за някои етноси, които по религиозни, исторически, етнически и други причини не искат да я приемат за своя то трансформирането ѝ просто в любов може да се окаже ефективно и повече допустимо. 

Но нека да поговорим повече за поемането на отговорност.  И за това как може тя да доведе до преодоляването на зависимостите от йерархията. Да, за някои това ще бъде един мъчен процес. За други, вероятно ще е невъзможно. Но за всички останали мисля, че е задължително! Така както се отърсваме от родителската зависимост в пубертета и това е свързано с редица неудобства и рисковани опити, но веднъж извършили го ставаме други. Така и отказа да делегираме отговорност не трябва да ни обезсърчава, колкото и мъчен да е той. Ще боли, вероятно ще има и жертви, но никой, освен политиците преди избори не ни е обещавал блажен живот и безболезнени катарзиси. Животът е полово предавана болест с летален изход и това не трябва да бъде спестявано на бъдните поколения.

И накрая (ех, дойде и той най-после, някои ще въздъхнат) искам да цитирам по памет една мисъл на Сократ. Когато атинските граждани го попитали дали той предпочита да бъде член на Еклесията (Народното събрание) и да заеме най-висш държавен пост, или иска да си остане обикновен гражданин на Полиса той не казал нищо.  Гражданите, разсърдени го запитали защо мълчи и не уважава въпроса им. Тогава Сократ се обърнал към тях и ги попитал: „Нима дървото отговаря на птиците, които го питат могат ли да кълват семената му?“ Тогава те му дали чашата с бучиниш.

Като се надявам да не ми предложите и на мен да се отровя ви съветвам да помислите по въпросите от това есе.