25.07.2017 г., 23:17 ч.

Обич 

  Есета » Други
931 0 3
1 мин за четене

                                                                Обич 

 

    Боже, колко те обичам, мой странен и непредвидим живот! Обичам всеки миг от дългите ми неспокойни дни. Макар и да съм сама, щастлива съм, че те живея.

   Обичам те с твойта пъстрота, Живот! Обичам ветровете ти-ту леки, галещи лицето ми; ту рошещи косите; ту бурни и студени, хапещи страните ми.

   Обичам ти сезоните, Живот! Пролетите са вълшебно-красиви, многоцветни и ароматно-дъхави,опияняващи до прехлас.Летата ти са жежко-страстни, преливащи от звънкия смях на малчуганите, потърсили прохладата на сенчестите вирове на река Скът – реката на моето детство...Есените ти, Живот, са златисто-бакърени, с поля, натежали от изобилие, от богатство. А зимите! Това са кротко притихналите семенца в прегръдката на майката земя, кърмилница. Това е смехът на дечицата със зачервени бузки, засипани от снежната пушилка на литнала шейна...

   Песните ти обичам, Живот! Препълнени са с толкова мъдрост, с толкова болка и копнеж по несбъднати мечти! 

   Обичам ти небесната вис във всеки миг от денонощието-денем с дълбочината на своята синева или пък намръщена от сивотата на палавници-облаци.Нощем я обичам с безбройните мигащи звездици,сред които гордо се кипри златоструйна Луна, свидетелката на неспокойните ми нощи

   Обичам ти Слънцето, Живот! Той е господарят на моя Живот. Сутрин е закачливо, усмихнато и галещо, а по обяд – жежко и палещо до червено Привечер е леко уморено и оранжево, лягащо зад хоризонта с виновно-обещаваща усмивка за "лека нощ" .

   А нощите ти, Живот? Макар и наметнати с тъмната си пелерина, аз пак долавям през нея силуетите на ябълковите клони под моя прозорец. Но когато нощите ти са ярки, облени от лунна светлина, не лягам без да погледна звездния безкрай на тъмно-синята ти вис. И щом сред звездния порой се усмихва и Луната, ела и укроти / ако можеш/, лудналата ми душа! Устремът ми нагоре, сред звездния рай, е опиянение. Той  е блаженство, лекота и унес!..

   А вслушвали ли сте се в песента на дъжда? О, това е нещо изумяващо! Летният дъжд е необуздано конче, което тропка с копитца и те унася далече с крилете на мечтите по невидяни още места. А подгоненият от вятъра дъжд е стихия, която е истинска битка за оцеляване. Тогава всичко около мен е движение, надбягване и... побеждаване!

   Ето заради  всичко това те обичам, ЖИВОТ!

© Павлина Иванова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Извини ме че чак сега отговарям, Попица се казва селото и аз видях къде е Алтимир. Река Скът не дълбока но съм я запомнила с много топла вода и много миди... Възпяла си своята радост от живота.
  • Люси, радвам се, че съм събудила такива прекрасни спомени в душата ти.Любопитно ми е къде е роден твоя татко.Моето село Алтимир е близо до гр. Бяла Слатина, а р. Скът е реката на моето детство.
  • Напомни ми моя татко, Павлина. И неговото детство е минало до река Скът, аз дори помня родната му къща до реката... И той обичаше живота, с всичко, най големия оптимист и се бори до края да живее достойно, истински, и така си и отиде, пак с достойнство и без оплакване! Благодаря ти че със стиха си /написан в деня на рожденния му ден/ събуди ценни за мен мигове..
Предложения
: ??:??