22.11.2007 г., 15:14 ч.

Огледално объркване 

  Есета » Лични
1265 0 2
1 мин за четене

За пореден път посягам към огледалото... Не знам дали искам да погледна в него... Страх ме е, че там отново няма да бъде моето отражение, а нейното... на момичето, в което неволно се превърнах, без дори да съм го искала... Вече не познавам себе си, не познавам и нея, онази, която ми открадна живота, открадна ме от самата мен... и сега всичко е толкова безсмислено, далечно, пусто...

Най-накрая събирам смелост и поглеждам в огледалото. Знаех си! Пак нейното отражение. А къде съм аз? Кога пак в огледалото ще бъде моето си отражение? Наоколо цари гробна тишина, а аз искам да крещя, нищо, че никой няма да ме чуе, нищо, че това може би пак няма да бъда аз...

Не откъсвам очи от огледалото... Това отражение ми е толкова непознато, толкова чуждо, но същевременно има нещо в него, което винаги си остава същото - очите, да, същите онези очи... Помня как някога тези очи грееха от щастие и любов и в тях се четеше толкова невинност, но и наивност. Сега, взирайки се в тях, се опитвам отново да открия тези чувства, макар и някъде дълбоко скътани... Но защо ли единственото, което намирам, са само болка и тъга, само разочарование... Зная, че пак ти си виновна... Не се предаваш лесно и искаш да имаш всичко, нали?... Но няма... аз няма да допусна да ми отнемеш и единственото нещо от себе си, което все още откривам в отражението ти. Защото виждам, че сред тъгата, в тези очи все още проблясва и пламъче надежда и аз никога няма да позволя на тази надежда да угасне... И зная, че един ден, когато погледна в същото това огледало, ще мога да виждам пак себе си... и тогава, тогава ще благодаря на тези очи и на този съхранен лъч надежда...

© Мария Стоянова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??