Любовта е движещата сила на света. Тя управлява всичко и всеки. Тя разделя, тя владей. Тя подарява щастие, както и отнема такова. Тя е и всичко, и нищо. Тя е най-висшето чувство на този свят, изпълнен с огромна тъга и болка, които ние, хората, сами си създаваме.
Всеки има нужда от любов. Чрез това невероятно усещане преодоляваме проблемите си, минаваме безбройните препятствия по-лесно и безгрижно. Водени от любов, хората надминават своите собствени, а дори и човешките възможности, за да постигнат своята цел в името на това свято чувство. То ни дава смелост, целеустременост, решителност, спокойствие.
Ала струва ли си да се борим за нещо, което не гарантира абсолютното щастие. Винаги има възможност, дори и малка, всичко това да приключи. В един миг се събуждаш и осъзнаваш, че сънят е свършил и няма вече нищо, което да те направи отново такъв, какъвто си искал да бъдеш или бил. Всичко е изчезнало, а насреща има само болка, разочарование и сълзи. Болка, от казаните думи, извършените действия, разочарование от хората, от техния егоизъм и сълзи, от болката, която е толкова силна, че ти се иска да не усещаш повече нищо, дори да не си мислиш за нищо повече. Иска ти се да си един бездушен и безчувствен човек… или може би животно.
Любовта идва и си отива. Няма вечни неща – рано или късно всичко свършва. В един момент, докато седиш пред огледалото и се чудиш защо си на тоя свят, защо хората са такива, има ли изобщо нещо добро тук и куп други такива въпроси, осъзнаваш, че не си струва да хабиш нерви, чувства и време за нещото, наречено “магия”. Или по-точно – любов. Защото всички имат сърце, което има своите граници и в един момент то спира да понася всичко, което му се излива отгоре, всички тези разочарования, чувства, неизказани думи и други. То просто спира. Както угасва пламъкът на една запалена свещ, така угасват и чувствата в сърцето.
И защо? Кому е нужно това? Никой не го иска, но всеки го получава рано или късно. Въпрос на време е.
Оптимистите казват, че любовта те избавя от всички неприятности, но те са заслепени от нейната яркост и светлина, не виждат, както всичко и тя има своя край. Не го очакват и затова, когато той дойде, те са неподготвени и слаби и биват смачкани от огромния натиск и напрежение, което се стоварва върху тях. Песимистите – те пък казват, че любовта не съществува, но дали го казват, защото така наистина мислят или поради факта, че те самите не са вкусвали от тази съставка в рецептата на живота и не знаят за нейната сладост.
Аз? Аз съм реалист. Любовта я има, винаги. Но осъзнаеш ли, че в края всичко се обръща с главата надолу, всичко върви в различни посоки – не накъдето трябва, ти се отричаш от тази примамлива на пръв поглед “магия”. Преставаш да влагаш всичко от себе си в нея. Започваш да се съмняваш в нейната истинност и ефект. Ти биваш измамен. Защото такъв е животът, суров и неприятен.
Преди няколко дни един приятел ми беше пратил това... негово лично творение... и съм благодарна, че ми позволи да го кача от негово име... защото според мен всичко е толкова добре написано (като за един от първите му пъти), че си заслужава да се прочете!
Благодаря ти, Ники (H) (hug)