В началото бе словото. При нас, учениците, не беше изключение. С разликата, че словото ни по време на час не създаваше светове, а ни навличаше гнева на учителските субекти. Известна част от тях решиха да отвърнат на удара с удар и, вместо с респект, ни охлаждаха страстите с високодецибелни звукови вълни. С други думи ядосвахме учителите, но и те не ни оставаха длъжни. Статистически погледнато ефектът от този метод е краткотраен и неефективен. Счетоводно погледнато бяха извършени големи разходи на енергия и приходи (или преходи) на нервни импулси. От физическа гледна точка тебеширите отнасяха част от негативната енергия в полета си към коша или стената. Биологията казва, че и двете страни са били подложени на стрес и депресивни състояния. Широкоизвестно е, че едно от най-добрите лекарства срещу тези състояния е спортът. Мнозина знаят, че бягането е за здраве. Затова и практикуват това занимание под формата „бягане от час”. Нужно ли е да споменаваме и колко е полезно движението, например от училищната сграда до близките кафета. А после преподавателите се сърдят, че учениците се грижат за здравето си по време на часовете им. Каква липса на такт, каква несправедливост... Друг повод за много ученици да изискват разбиране от учителите си са тютюнджийските страсти. Как да се съсредоточиш в час като пред очите ти седи само бленуваният образ на поредната цигара. А малките междучасия съвсем не са достатъчни за задоволяването на тютюневия глад. Затова си е направо безобразие писането на закъснения поради тази причина. Това навява на мисълта какъв ли ще бъде ефектът от въведената забрана за пушене в сградата и двора на училището, както и всички прилежащи му улички и градинки. Базирайки се на досегашния си опит, откроявам два възможни варианта: а) Всичко си продължава постарому, сутрешната мараня ще е с приятен аромат на пепелник и ще се потвърди поговорката, че всяко чудо е за три дни. б) Закъсненията на учениците ще нараснат от 5 на 15 минути, защото трябва да търсят неприлежащи и съответно далечни за училището улички, градинки и други скришни места. Но поне традиционните спортни дистанции (кратка – класна стая-тоалетна, средна – класна стая-училищен двор и дълга – класна стая-близкото кафе) ще се обогати с още един представител – свръхдългата дистанция класна стая-липата на ъгъла на улица „Х” и улица „У”. За мен това е по-добрият вариант, защото спортът на открито е по-полезен от този на закрито. Разбира се това далеч не е единственото нещо, което ни вълнува. Преди всичко ние сме ученици и нищо от ученическия живот не ни е чуждо. Понякога сме непоносими дърдърковци или кротки ангелчета, понякога учим много или много мързелуваме. С нашите знания печелим уважението на учителите, с нашето всезнайство си навличаме гнева им. Има както хубави незабравими моменти, така и трудни. Например часовете, в които ни подхващат още с влизането и започват да пълнят младите ни и зелени главици с безброй чуждоезични думички, литературни анализи и биологични термини, изправят ни тока с контролни по физика и химия, изпращат ни да пътешестваме в необятните пространства на географията и историята. Бързо разбрахме какво са имали предвид нашите предшественици с надписа на една от стените в училище: „Тука е така”. Просто трябва да се пребориш с всички препятствия, с планините от домашни и уроци, с всичко, което стои пред теб, защото това е пътят към успеха. Извърви го достойно и вземи всичко, което животът ти предложи. Късмет!