Спомням си предишните дни и как се радвах на живота. Помня как всеки ден ме изпълваше с енергия и ме караше да се чувствам пълноценна и щастлива. Но дори за миг не можех да си представя, че животът ми ще се преобърне и всичко, което обичах, просто ще изчезне. Не можех да помисля, че е възможно.
  И ето ме, тук и сега, взирайки се в заобикалящата самота. Някои казват "Сам сред свои", може би това е определението за обратът, който оставя такава рана в сърцето ти. Не, няма думи, които могат да опишат болката от загубата на обичани хора. Няма определение за празнотата в моя живот и как веки ден е просто поредното мъчение в този мрачен свят.
  Можеш да плачеш, да крещиш, но кой ще те чуе? Кой ще отвърне на твоя зов и ще те разбере? Последен вик и сърцето ми умира от куршумите на болката и самотата. Последен вик и никой не ще ме чуе, никой не ще протегне ръка. Защо ли? Може би този живот е едно прекалено голямо изпитание и трябва да спра. Трябва да спра, като знам, че нямам сили и нищо не ще се промени.
  Сърцето ми се къса - може би напразно. Трудно е да се бориш, трудно е да живееш със съзнанието на човек,който не искаш да бъдеш. Фалшивата усмивка не ще оправи нищо, не може да замести смеха и радостта, вече изчезнали от моя малък сив свят.

 Последен вик и душата ми раздира, аз изчезвам от този свят, суров.