Отново е 15 септември и за пореден път стоя с цвете в ръка пред родното училище. Днес обаче не е както преди. Какво е различното? Та нали хората са същите и мястото не се е променило? Срещаш се за пореден път с приятелите от класа, смехът и веселието не са по–малко, но нещо в душата тежи. Един учител се приближава и ти казва: „Честит ви първи и последен учебен ден!‘’ и едва тогава осъзнаваш какво не е наред. За последен път стъпваш в двора на родното училище като ученик, защото след броени месеци ще го напуснем завинаги и ще се връщаме като пораснали негови деца.

   Затварям очи и си спомням едно малко момиченце преди 12 години, което с нетърпение очакваше да стане ученичка. Тогава всичко беше изпълнено с безброй усмивки и безгрижност, защото бяхме малки. Минаваха дни, години и това малко дете се превръщаше в едно голямо момиче, готово да се бори с живота. То знаеше, че всичко дължи на училището и хората в него, защото те са дали много от себе си, за да се представи на обществото като личност, достойна за уважение. В родното училище си срещнал първият учител, първият урок, първата любов... толкова много първи неща, които ще останат само в спомените.

   Отварям очи и с изненада усещам, че по бузите ми се стичат сълзи. Неочаквано за мен, тайно започнах да търся момичето, което си мислеше, че нито една сълза няма да отрони. Спомням си друг период от ученическия живот, в който бях убедена, че училището няма да ми липсва, а напротив – щях да съм щастлива, че го напускам. Тогава се чудех на хората, които стояха отстрани на училищния двор и ронеха сълзи за отминалите ученически години. Не вярвах, че ще съм от тях, а сега сърцето ми се свива от мисълта, че го оставям зад гърба си. Сега отгръщам нова страница от живота си, но с малка доза страх, защото пространството, в което бях свикнала, сега остава един спомен.

   Навлизайки във финалната година от ученическия живот, започваш да правиш равносметка на изминалото време. Осъзнаваш, че учителите и училището, които си мислел,че мразиш, всъщност дълбоко в сърцето си обичаш. Обич, която ти носи болка, тъга и носталгия по отминалото и по това, което ще отмине. Бихте казали, че е глупаво да тъжиш за нещо, което още не се е случило, но времето е като кутия бонбони – докато я отвориш и тях вече ги няма. Точно така ще отмине тази последна година и застанали на финала, ще осъзнаем, че сме на един старт, който ще ни пусне в състезанието на живота, където никак не е лесно. Розовите очила трябва да ги оставим тук и да се изправим пред обществото като хора, готови да се борят за своето място в този свят и с достойнство да посрещат загубите.

   Родното училище ни е научило на всичко това и когато дойде време да го напуснем окончателно, то заслужава един дълбок поклон и едно голямо „ Благодаря!”, защото на него дължим това, което сме днес.

   Последната учебна година в училище е година на равносметка, затварянето на една и отварянето на друга страница. Сега е времето, когато трябва да вземем решение за бъдещето си, за да оправдаем очакванията на хората, помогнали ни да сме такива, каквито сме – отговорни и достойни. Преди да прекрачим прага на родното училище за последен път, то иска да ни даде последния си урок, че не е важно колко пъти падаме, а колко се изправяме след това, защото е от значение да умееш да приемаш загубата с достойнство и с високо вдигната глава да се изправяш, защото в живота има не само възходи, но и падения, и е от значение как приемаш и двете.