Не знам що за прецедент може да бъде това?! Искам да попитам някого, но не е важен отговора, а въпросът няма да бъде зададен... как стана така, че история на шест месеца така извратено се повтаря сега?!

Сутрешен факс... то не беше мейл, не беше смс, ами си беше космическа забивка...

Как става така, че когато не искаш, то се случва и си набиваш филма сам, бягайки от него, той те стига по-бързо отколкото би могла да протече най-бързата ти мисъл.

Палиш цигара и разбъркваш млякото в кафето си. Поглеждаш през прозореца, колко е празен света и колко си лишен от себе си всъщност. Небето мрачно е надвиснало над нас. Заплашва всеки миг да се разтвори и да потопи всичко в огорчената си вода. Светкавици, една след друга се борят да превземат всичко. Изгаряйки по пътя си онова, което могат.

Колко е саморазрушителна саморазрухата и деградацията и спада на социално-културното ниво на личността. Когато убиваш и себе си физически, и себе си психически, горд ли се чувстваш или само претендираш, че не ти пука?!

До колко маската, която си слагаш, наистина те предпазва и колко е дълбоко вътре, спрямо това, което показваш навън?!

Как стана така, че не се влюбих, но те почувствах със сетивата си. И то дори не е егоистично чувство, даже няма ревност. Не ми пука кога, какво и с кого, а защо не... Не съм мислила, че мога да надвия някак си природата си и в същото време да се поддам на другите... потъващите.

Отпивам си от кафето, загасяйки цигарата си в мръсния, прашен, черен пепелник. Колко е сиво навън. А на мен ми е толкова зелено вътрешно. Но сутрешната саморазруха, която си дадох, повлияна от двуседмични решения, е непростима. Страх ме е... Майк... и теб те няма... и сестра ми. Аз друг си нямам вече. Искам да ме държите за ръка и да се смеем, смучейки зелено-жълтите си детски близалки, омагьосани от кръговете, които въртележката описва заради нас. "Искам да съм дете, не искам да пораствам, защото големите са лоши."

Още един час изтече безвъзвратно от живота ми. Избяга и се сля с изминалата вечност. Не съжалявам. Но ми липсва. И кога разбираш дали съжаляваш или само си мислиш, че е можело по друг начин да се случи...

Emptyness... full of poison... full of dark... I miss you a lot, you fake soul...

И ми е лошо...