Опазването на околната среда

           Природата е наша майка и от нея ние черпим необходимите ресурси за живот. Без природа, човекът е загубен! Неговото съществуване би се обезсмислило. Защо казвам това, ще обясня в следващите няколко реда.

          ... Хората били безпощадни, безмилостни! Грабели от природата, сякаш всеки ден живеят за последно, сякаш след тях няма идни поколения, сякаш светът свършва с тяхното съществуване...!

Замърсявали природната среда със своята стопанска дейност, с промишлеността, с металургията, т.е с всяка човешка дейност. „Защо? - си казвали те,  да живеем рационално и целесъобразно, като „утре” вече няма да ни има?”

Замърсявали почвите с тежки метали, с добив и разливане на нефтопродукти, отпадни води и изкуствени торове. Никой не си и помислял, че почвата също е живо същество. В него живеят растения и животни. Тя дава храна на човека и когато е силно замърсена, дава и замърсена храна на хората!

Унищожавали и водите... хвърляйки всевъзможни отпадъци, убивайки по този начин нейната флора и фауна. Извинението им било: „ ЖИВЕЙ ЗА МИГА, „утре” вече няма си тук!”

Ами въздуха?!... Опиянени от серен диоксид и азотни окиси, радиоактивни елементи и смог, хората седели по кафетата и жадно вдишвали „хубавия” и „свеж” пролетен въздух...

И не им стигало това! Те започнали да изсичат горите, правейки си удобства, пресушавали блатата, унищожавали зелени, тревни площи за строежи на хотели и вилни селища, където някоя напудрена лелка да прекарва дните си с млади любовници, считайки, че живее за „днес”, че „утре” може и да не дойде!

Общо взето цялата околна среда тънела в боклук, който дори не си правели труда да балират и преработят. Че защо? Нали „утре” няма да ги има? Ще живеят за „днес”!

И... вместо да се разходят из природата, да подишат истински чист въздух в планината например, те строели някакви долнопробни изкуствени паркове в квартала и си мислели, че вече всичко им е наред. Да бе!!! Докато малките деца играели, майките им, пък и другите хора, пушели край тях, образувайки димна завеса, която би задушила възрастен човек, а какво остава за невръстните деца? И при все това,  до „прекрасния” парк минавал един от главните булеварди и милиони превозни средства профучавали с „мръсна” газ, близо до парка. Каква идилия... Чак да се разплачеш, но не от радост, а от съжаление и преклонение пред човешката глупост. Или както се казва - „Две неща са безкрайни – Вселената и човешката глупост. За първото не съм сигурна...”!

           Просто нямало такава част от природата, която човеците да не били омаскарили, превръщайки се в нейни господари. НО!!! В случая не хората се оказали силните. Природата се изтощила до такава степен, че нямало как да произвежда повече. Наситила се на хилядите тонове боклуци и просто престанала да се подчинява на човека. Не останали почти дървета, животните и растенията били също в намален състав, водата била толкава мръсна, че нямало как вече да се пречисти... Почвата също била „задръстена” и не можела да дава реколта. Цялата природа отказала да служи на своя „господар” – човека!

Отчаян, той се чудел как да постъпи. Не можел да живее без природата. Егото и самочувствието му на господар били огромни, но трябвало да признае, че в двубоя е победител природата! Той – човекът, бил готов да се моли, да обещава, само и само отново да има ресурси за живот. Обещал и на себе си, и на околната среда, че ще се грижи за нея и няма да живее вече ден за ден, а ще мисли в перспектива и ще живее съобразно далечното бъдеще. Човекът се страхувал за живота си. Затова бил готов на всичко.

            Природата, като добра майчица, решила да му прости този път, да му даде шанс да поправи щетите, да заличи нанесеното зло...

Човекът започнал да опазва околната среда – източникът на живот.

За почвата използвал не изкуствени, а естествени торове, не използвал вече и пестициди, преработвал битовите отпадъци и води, контролирал замърсяващите предприятия. Почвата била благодарна и давала по-голяма реколта, която носела по-големи печалби на човека.

За водата той изградил пречиствателни съоръжения и използвал надеждни плавателни съдове. И водата му се отблагодарила – с големи пасажи риби, които човек да лови и да печели от тях, с живот в нея, който също служел в полза на човека.

За въздуха човекът можел да направи и по-малко – просто можел да намали изхвърляните в атмосферата вещества, но това било достатъчно, защото щели да намалеят и болестите (като астма например), главоболията от смога - също. И въздухът ще бъде по-чист за нормалното съществуване на човечеството!

Започнало залесяването на горите, макар че една гора, за да се възстанови, са й необходими около 70 години... Човек, ходейки вече на излет в планината, не хвърлял отпадъците хаотично, а ги събирал и след това – рециклирал. Грижел се за природата и тя за него... Живеели в хармония, в синхрон!

             Много ли се иска да бъде постигнато това? Отговорът е НЕ! Просто човек трябва да осъзнае, че рано или късно природата ще издъхне, ако не се грижи за нейното опазване. Тогава той ще страда много и ще я моли за помощ. Може би ще я получи, стига да не е станало безвъзвратно късно....!

И това, което е казал народът : „Живей за мига!” , не звучи чак толкова правилно според мен, поне що се отнася до околната среда. В този смисъл, тази сентенция се превръща в едно друго човешко постижение: ” Живея сега, а след мен – потоп!” Именно това трябва да се промени според мен. Способни ли сме обаче?...