Може ли човек да поправи душата си и да прероди, може ли човек да спре да вижда демоните, които са  били кръстовете на разпятието му, може ли да повярва в любовта, след като е била изгубена уж безвъзратно?

Аз можах и го направих. Отне ми време, здраве, цялост, спомени, ценности, отне ми всичко и ми даде всичко. Вече не съм същата. Минах през ада на своите чувства и се загубих в безкрайна самота.

Милех, че умирам. Светът до мен се превърна в илюзия за сетивата ми, бях тук и не съществувах. Мразех себе си, мразех предателя си, отричах силата си. И единственото, което ме движеше, беше любовта ми към едно малко невинно същество, което ме пречистваше и ме караше да не потъна в дупката на страха си и болката. Тази любов ме спаси. Не знаех, че това - да си родител, е нещо повече от обгрижване, възпитание, мисъл и кръвна принадлежност. Осъзнах, че любовта на майката към детето може да е божественото усещане за доброта, за сила, за вдъхновение, за катарзис и прераждане. Един мъж бе предал любовта ми, а друг малък мъж ми даде отново любовта, без да го осъзнава и проявява.

И тогава разбрах, че любовта е навсякъде. Прибрах всичко лошо в душата си и го изхвърлих, отне ми време, но го направих.

Днес съм нова, по-мъдра, по-силна и по-добра. Мога да се смея. Мечтая. Вярвам. Танцувам под звездите в сънищата си и отново пея.

Аз съм магьосницата в света си, която намери изгубената си магия.

И светът сякаш се отвори за мен.

Разбрах, че доброто е всесилно.

И му се отдадах.