Поредният „поетичен” боклук можеше да се роди сега в претъпканото ми с празнота съзнание. Окъсан лист стои от дясната ми страна. До него жълта химикалка, която дори не е моя. Бях я взела от колега в някой от онези дни, когато дори автопилотът на обичайните ми сутрешни дейности няма енергия да се задвижи. Резултатът бе забравени важни пособия като химикалка, портмоне, ключ. Чудя се дали химикалката и празният лист наистина ме привличат, или в съзнанието ми изплува заблудата, че щом ми е тъжно, е редно да пиша, за да изтласкам навън това, което ме гнети и натоварва с тежките камъни на своето битие колесницата на безполезния ми живот. Може и да не е безполезен. Как бих могла аз да го преценя? А би трябвало да мога. Сякаш някой друг знае по-добре! Но не знам полезен ли е, безполезен ли е. Заподозра ли в него полезност, с епичен трясък се разтваря дъното на съзнанието ми и оттам излиза една огромна по размери и тегло въпросителна, която за жалост не успява да донесе нищо друго, освен повече горчилка в живота ми, какъвто ще да е той "сам по себе си". Тази въпросителна простичко ме препраща към въпроса „С какво по-точно е полезен?” И естествено, не знам. Много трудно си проправям път в лабиринтите на собственото ми съзнание – толкова объркващи и тъмни, че светлината от фенера на крехката ми мисловност далеч не успява да освети ъглите и някои тъмни завои, нито да "разреже" окончателно естествения мрак в пространствата на тези лабиринти. Дори когато се движа стремглаво в една определена посока.

Всеки път, когато пиша, се питам дали наистина ми се пише и имам какво да кажа, но истината е, че дори и да нямам, пиша, опитвам се да се движа напред в тези лабиринти, да познавам и разбирам, а ако не успявам, поне да съзерцавам и да оставя сетивата си свободно да се слеят с външното, с неговата непредвидимост и динамичност, откъсваща го от моя, макар повърхностно лежерно разхвърлян и непостоянен, по своята същност преобладаващо логически подреден, духовен пласт. Обаче сега се въздържам от така познатото дежурно оправдание, че не се взимам на сериозно с писането на поезия, а искам просто да изхвърля душевната чернилка и да ù придам подобаващ художествен образ, който е самоценен и никому недължащ да има форма и съдържание на велика поетична творба. Някои казват: „Изкуство заради изкуството”, а аз им отговарях: „Изкуство заради човека, такова, каквото той го иска”, но повече не го искам такова. Не и такова, каквото излиза от мен. Инфантилни прозрения, забили се в главата ми. От години насам. Нима само творенето придава смисъл на един човешки живот, питам аз?! С какво може да бъде полезен животът? За мен самата, сам по себе си, за другия, ако е неимоверно натоварващо преживяване в полза на една ирационалност, на това пагубно чувство – тъгата и  в полза на онова покосяващо вярата състояние, резултат от това чувство. Чувство, което просто го има. И никой не знае защо. Защо ми е смисълът, ако не може да премахне болката? А тя е родна сестра на отчаянието, в обятията на което често започвам да се взирам безутешно в изкривени и изопачени образи, битуващи шумни и неспокойни в главата ми, да опитвам да ги облека в думи, но само аз самата разбирам какво искам да кажа. При това не за дълго. Озовавам се във вихрушката на езика, който отново ще намеря безпомощен пред неоразмеримата зейнала дупка на моя духовен свят. Богат или беден – какво значение има, щом е необятен? Има ли смисъл животът ми, няма ли? Няма значение. Но защо боли още по-силно, когато изчезне вярата, че има? 

И защо понякога нито едно чувство няма необходимата емоционална наситеност, за да ме накара да напълня сълзните си канали или да изпитам и най-малка радост? Или поне нещо по средата? Апатия. Безстрастие. Алогичност. Тъпа болка! И сякаш не функционирам "правилно". Тъжна съм. И празна. Боли както от тъгата, но притъпено. За момент даже можеш да забравиш, че те боли. Но болката си остава... Защо съм тъжна? Отговорът е ужасно прост. Защото има тъга! Защо има тъга? Защото ни има, а освен нас - още много неща. Тъжна съм, следователно съществувам. Защо съм празна? Защото има празнота. Защо има празнота? Защото там, където е празно, някога е било пълно. Ако не е било, сега нямаше да съм празна. Как щях да знам какво е да си празен? Но защо имам чувството, че този въпрос не е изчерпан - нещо повече, че не съм се добрала и до частица от истинската причина да се чувствам така. Тя сякаш е в мен самата. Може би се крие в някой от онези тъмни лабиринти. Сигурно и тя се крие. Като истината, като природата. Ще трябва да открия тази причина в себе си, да я залича от малката си абсурдна вселена и да надвия естествения си порив да защитавам до безумие неугледната си цялостност! Ще трябва да направя избор. Да залича тази причина в себе си или да се примиря с нея, а също и с болката, нещастието, несъвършенството. С недъга и дисхармонията... Поредният тъмен участък от този лабиринт се задава, за да се опитам да го осветя. Уморена съм. Краката едва ме държат, но продължавам да се движа...

(Защото всяко търсене е условно намиране.)