29.07.2009 г., 11:35 ч.

Пътищата на духа 

  Есета » Лични
1275 0 1
6 мин за четене

ПЪТИЩАТА НА ДУХА

 

 

       Да обичаш означава  да дадеш свободата на другия да бъде различен.

       Отглеждане­то на деца и продължението на рода е типична човешка дей­ност. Който търси смисъла на живота си в своите деца, той се стреми по този начин да отстоява и утвърждава себе си, да се разпростре максимално върху света и да му на­ложи своя образ. Израз на това неистово желание обикновено е ревностното и безкомпромисно налагане върху децата на онова поведение, образование и професия, които той лично предпо­чита или пък не е постигнал в достатъчна, задоволяваща самия него, степен. Мнозинството от хората не осъзнават ясно, че тър­сят именно себе си, отнасяйки се по този начин с децата си. Те непрекъснато говорят, че правят това за доброто им.

       Такъв човек гледа на форми­ращите се по негово подобие деца като на собственост и естест­вено продължение на своето тя­ло. Той не само желае те да живеят както той смята, но и вяр­ва, че така постига и реализира себе си. Това, разбира се, е илю­зия. Една от най-големите. Защото ако това желание се реа­лизира по такъв начин спрямо подрастващите, човек се поставя в обратното на желаното от него положение.

       Той става за­висим тъкмо от тези, чрез които смята, че се утвърждава. Поставя се в позиция на господар и роб на децата си.

Оттук нататък вече не притежава себе си, няма собствени основания, не е сам център на живота си и в крайна сметка обезличава и за­губва личността си. Инертното робуване на устойчивия предразсъдък, че кръвната "закваска" си остава определяща в човешкото съществуване, постоянно води до трусове и сблъсъци. Стремящите се към самостоятелен живот деца стават големи и из­веднъж сякаш започват да гово­рят на различни езици с родите­ли и братя. Всеки започва да жи­вее в своя реалност, родовото се разкъсва, превръща се във все по-далечна метафора и заглъхващ символ. Индивидуални­ят човешки дух се движи по своя космически предначертана спирала и в тази спирала няма мяс­то за рода. Едва ли е необходи­мо да припомняме странното на­глед отношение на Иисус към собственото му семейство и раз­говора на Буда с баща му, за да разберем, че духът и кръвта са две съвсем различни неща.

       Всяко човешко същество из­минава дълъг и самотен път под звездите. Този път е духовен. По него няма място за двама.

       Докато живеят у дома, децата се намират под влиянието на една об­щовалидна за всички членове на семейството ценностна система. Но от момента, в който разчупят черупката на рода, тази система се разпада и всеки започва да си гради своя. В този градеж ту­хлите и хоросана на старото се­мейно мислене не вършат рабо­та. Всеки открива свои материа­ли, намира нова азбука, чрез ко­ято да разчита заливащия го от­всякъде външен свят. Той тряб­ва сам да преодолее ужасния страх пред смъртта и времето, да осмисли мястото си на тази земя в хармония с индивидуал­ния си психичен живот и проз­рения. Затова просто е наивно от време - навреме да се питаме: „Господи, това ли е моят син, брат или сестра?” Зад един такъв па­рализиращ въпрос се прокрад­ва желанието да напъхаме този човек там някъде в детството, където сме си изградили предс­тави, с които сега не искаме да се разделим.

       Човек е един веч­но променящ се и трансформи­ращ микрокосмос, твърде опро­стено е да си изграждаме за не­го формули, кодове и представи, които да стоят непокътнати в съ­знанието ни като гипсови отлив­ки. Или ще бъдем на висотата на промените в индивидуалния ду­ховен живот на нашите близки, или те просто хладно и безраз­лично ще изслушват нашите "на­пътствия и схващания за света". Или ще станем приятели с на­шите вече пораснали деца, или те просто бавно ще се отдалеча­ват от нас. Някой ще ми възра­зи, че това не отговаря на нрав­ствените правила като "Почитай баща си и майка си" или "Обичай ближния като себе си" и т.н. и т.н. Вижте, ако някой се опита да ми обясни какво значи вина­ги и при всякакви обстоятелства "да почиташ" и "да обичаш", аз просто ще го подмина, защото предварително знам, че той ня­ма да стигне до никъде в разсъ­жденията си. Човек трябва да следва вечните слова, но с ця­лата си душа и свобода на инди­видуалността.

       Да обичаш не в същото като да говориш за лю­бов.

      Да те почитат не означава, че трябва да гледаш на себе си като институция и единствен носител на истината. В този сми­съл любовта и дори религиозно­то трябва да се схващат като една тотална свобода на съкро­веното в личността. Да си религиозен означава да живееш със съкровеното в себе си и да позволиш на другите да живеят така. Господ ни е създал различни и папагалското повтаряне на нравствените принципи ни прави са­мо по-фалшиви.

 

Да обичаш дру­гия преди всичко означава

да му дадеш свободата да бъде различен.

Така не само ще привлечеш любовта му към себе си,

но ще започнеш и да се обичаш сам.

 

Петър Ангелов - ДАРЕВ

© Петър Ангелов - ДАРЕВ Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??