Станах рано сутринта, за да мога да хвана ранния автобус. Исках да се прибера колкото може по-бързо вкъщи. Вуйчо ме изпрати до автогарата. Остана с мен, докато не стана време да тръгваме. Седнах на първата седалка зад шофьора. На отсрещната седалка седеше една жена, възрастна, може би на около петдесет. Говореше си с шофьора или по-скоро той ѝ се караше и дори я заплаши, че ще я изгони следващия път. Не разбирах какво става, но ми беше интересно да ги слушам. Скоро тя слезе. Останахме трима души. Плюс шофьора четири.

 Изведнъж ме заболя главата. Сигурно защото ми се спеше. Бях опитала да заспя, но разговорът на шофьора и пътницата му ми пречеше. Сега, когато жената вече я нямаше и в автобуса беше почти гробна тишина, главата ме болеше все едно валят камъни върху нея и не можех да заспя. В едно от селата, чието име дори не видях от опитите ми да подремна, се качи възрастна двойка. Очевидно от дълги години заедно. Мъжът помогна на спътницата си да се качи. Такива малки и уж незначителни жестове са такава рядкост напоследък, че когато забележа нещо подобно, се изпълвам с умиление.

 Възрастните съпрузи се настаниха на местата, които преди това бяха заети от дамата, слязла преди няколко минути, и нейните торби. Мъжът започна разговор с шофьора, с години по-млад от него. Към новодошлия пътник той се отнасяше като че ли с уважение, а не както с жената преди него. След малко и съпругата се намеси в събеседването. Тримата обсъждаха актуални за нашето време теми, но думите им имаха вкус на носталгия по миналото. Аз седях отстрани и ги слушах внимателно. Бях се концентрирала върху съпрузите и това колко ли време са заедно.

 Неусетно кога, но главоболието ми беше минало. Дали е било от сладките приказки на спътниците ми или от това, че се бях потопила дълбоко в морето от моите мисли и мечти?