- Здравей.
Студените й очи се взираха в мен. Сякаш ме изпиваше с поглед и смразяваше сетивата ми. Единствено по ехидната й усмивка разбрах, че е чула поздрава ми.
- Здравей - повторих отново с привидно спокойствие.
Глухо мълчание.
- Виж, не знам какво целиш, но всичко това ми изглежда безсмислено. Не ме е страх от теб!
Само след миг чух гласът й, изпълнен с хладно безразличие:
- Така ли? Не те е страх? Все още не се е родил този, който да не се страхува от мен. И няма да се роди.
Почувствах как се изпълних с тъга. Нещо скова гърлото ми, полазиха ме тръпки и ми се прииска да изкрещя... Тя наистина беше права!
- Ти знаеш това - продължи с още по-спокоен тон - макар да съм невидима, всеки се е срещал очи в очи с мен. Това е неминуемата, неизбежната реалност. Не можеш да го отречеш. Аз съм навсякъде - в дъждовните капки, стичащи се по тънкото стъкло; в пламъка на догарящата свещ; в мрачната празна стая; в жалния плач на цигулката; в цигарения дим; в есенния вятър; в отекващите по стълбите ...