Р А З М И С Л И НА 1 Ю Н И
Във връзка с 1 юни – Денят на детето, искам да споделя с вас насъбралите се в мен впечатления и мисли на действащ начален учител и майка. Защото аз се намирам едновременно и от двете страни на барикадата.
Родителите често забравят, че ние – учителите, сме и родители.
И така, ако се загледаме в начина, по който растат нашите деца, ще разберем в колко нездравословна за здравето и емоциите им среда растат те. Да не говорим, че здравето е пряко свързано с емоционалното състояние на всеки човек.
През последните години много се говори за агресията в поведението на децата. А запитвали ли сте се защо става така?
Причината не е само в агресивния модел за подражание, който наблюдават в медиите и интернет, но и в тяхното собствено психическо състояние.
Агресията им е вик за помощ. Те се нуждаят от истинска обич, внимание и разбиране, а не от подаръци, с които се опитваме да ги компенсираме заради липсата на време да бъдем истински с тях. А дали причината е в самата липса на време, или ни е страх да останем насаме с децата си, заради въпросите, които ще ни зададат, заради това, че се страхуваме да разкрием душата си пред тях? А те искат толкова много неща да споделят с нас, докато са малки. После в пубертета се затварят и ние се чудим защо е така. Защото не сме успели да изградим близки отношения на доверие с тях.
Ето такива мисли ме тревожат на 1 юни.
Тревожи ме въпросът защо едно умно седем годишно дете мечтае да стане вампир? Защо ние – възрастните, не успяваме да създадем чиста, приказна среда за израстването на децата ни, ами те си говорят за бракове на мъже с мъже и момченцата се прегръщат и целуват по устата помежду си. При големите деца действителността е още по-тревожна. Нима не осъзнаваме, че в детството се залагат моделите на поведение на възрастните? Тревожи ме какво бъдеще ни очаква. А вас? И причината за това е в бездействието на нас – днешните възрастни, родителите на днешните деца. Докога ще гледаме безучастно как децата ни малко по малко затъват и ще приемаме това за нормално, в крак с времето, в което живеем?
Съжалявам, че не мога да бъда оптимистична на 1 юни. Имаме талантливи и умни деца, но обществото ни ги осакатява емоционално и духовно.
Нима това е светът, в който искаме да живеем? Оплакваме се от него, но не правим нищо за да го променим. Докога?
© Ренета Панкова Всички права запазени