6.12.2010 г., 13:21 ч.

Разни размисли 

  Есета
1477 0 2
3 мин за четене


  На лъжата краката били къси - гласи една поговорка. Колкото повече се замислям, толкова повече ми натежава обратната теза - на лъжата краката понякога са много, ама много дълги. Не един човешки живот, много често векове не са достатъчни, за да се достигне до прозрението и истината. Най-дългокраките лъжи са тези, които подхвърляш  не на другите, а на самия себе си. Като един самозабравил се оратор, който малко склеротично е изгубил първоначалната нишка на словото си и се опиянява от това, че лее думи и има трибуна. Да  „храниш”  Егото си – къде съзнателно, къде несъзнателно - със заблуди, на които, в крайна сметка, започваш  сам да вярваш. Убеден докрай и неотстъпчиво в своята правота, която е  "най-голямата" и " единствената ", удобно сядаш  на „камбанарията ” и гледаш целия свят и хората единствено и само от този ъгъл. С убеждението, че знаеш много и повече не ти  е нужно. С мисълта, че нещата трябва да се изменят заради теб, но ти не трябва да се променяш. Размахваш  факела на уникалността си, а не можеш да разбереш, че той не гори, че светлината му е мъртва... защото не показва никакъв път. И този „ ъгъл ” – на  „собствената камбанария” - е толкова ограничен и стеснен, че не дава „видимост”  към нещо много важно - към самия теб. А „камбаната” мълчи, колкото и да се опитваш да изтръгнеш някакъв звук.

   Дали мъдреците се раждат мъдреци... или просто изпитват на свой гръб мъдростите, които изричат... Може би те не се страхуват да надникнат в дълбокото и непознатото у себе си, да прескочат в някакво друго измерение... Това измерение на душата, може би, е постижимо за много хора, но малцина са тези, които се замислят и които избират да вървят по този нелек и горчив път. Защото никак не е лесно да се опитваш да  „прогледнеш”. Защото нещо, някой...  или собственото ти душевно безпокойство трябва да те провокират -  за да търсиш, да се ровиш в себе си,  да не се уповаваш на задоволството от това, което си... Защото не бива да се страхуваш от бъдещи белези от рани на места, които „ръцете ни не могат да ги стигнат”... Е, привидно удобно и уютно може човек да се почувства, живеещ със „затворени очи”... Глухотата и слепотата, в такъв смисъл, са даже комфортни... Но... дали живееш истински?! Не е ли страшно, когато дойде краят на пътя, да се почувстваш като уморен лош актьор, който непрекъснато само се е  „преобличал и гримирал за поредното представление”, но така е пропуснал един друг, много истински  „спектакъл”. Или, ако сетивата ти са достатъчно  „дебелокожи”... няма опасност това да се случи?!

   Много войни познава човешката история. Да, понякога те са необходими и неизбежни. Понякога те са проекция на нечие болно съзнание, което завзема с гениалното си зло умовете на милиони... и те го следват... Понякога  „убиването”  е единственият избор... Понякога по-добрият избор е да  „помилваш”... В истински доблестните битки противниците, колкото и да се мразят, се уважават взаимно. Дори  отдават почест на врага си и признават неговите достойнства и героизъм. Рицарството сякаш е отдавна изгубено... но много необходимо днес... Да победиш е чест... Да загубиш с достойнство, признавайки силата на опонента си, също е чест. Да победиш и да запазиш достойнството на победения е привилегия на най-големите.

   „Повод”  и  „причина” - две думички, които не са синоними, но които са много здраво свързани при започването на която и да е война... Нека се замислим имаме ли истински  причини... или обличаме поводите със заблуди, за да станат такива. И най-важното - каква е целта на  „войната”... Дали е  „в полза роду”... или нейно  знаме е уголеменото до фатални размери Его. И всичко това... единствено и само ако поискаш да не се страхуваш и  да застанеш  „очи в очи със себе си”... без превръзка... 

 

© Мариана Папазикова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Не знам как ще ти прозвучи, но въпреки това ще го кажа. Никой не се ражда вече готов с отговорите и мъдростите. Вероятно и Такъв има, но не е сред нас човеците. И всичко, дето казваш е вярно. Понякога просто трябва да бъдем малки принцове. А пък това за слизането от камбанарията, налага се, по някое време, но това не означава, че няма да се качим на някой Еверест например след като сме слезли.
  • !!!
Предложения
: ??:??