Любовта е утеха в безутешността,
единствения лек срещу смъртта,
защото тя е нейна сестра...
Защо трябва за пореден път да се чувствам самотна, сякаш съм сама на този свят? Защо трябва да страдам и да търся погледа ти в безбрежното море?... Кажи ми - защо???
Колко пъти трябва да ти казвам едно и също - че те обичам и искам да съм с теб!?! Колко пъти трябва да крещя, за да ме чуеш... Знаеш ли как боли, когато човек е влюбен, но неговата любов е несподелена? И винаги си казвам, че това е последният път, в който плача заради теб; последният път, в който искам да те докосна. Казвам, че е последният, но не е - лъжа дори себе си. Подтискам чувствата, които изпитвам към теб, като те проклинам - и винаги, когато реша да тръгна по нов път, се връщам към теб. И това е, защото съм безумно влюбена. Ти си и моята радост, и моята болка; моят ангел, но и моят дявол!!! Ти си мъжът на моя живот. Този, който искам да ме направи щастлива. Но, ти дори не искаш да ме погледнеш.
И, ето я поредната сълза, отронена за теб. Сълза, която може би не заслужаваш, но въпреки всичко аз ти я давам. Дори трябва да те мразя, но... не мога. Не мога да спра да мисля за теб, въпреке че не си до мен. Никога, когато съм имала нужда от теб, не си бил с мен - никога! Дори небето не е толкова самотно, защото си има луната и звездите; дори слънцето е щастливо и безгрижно, а аз - защо съм сама?... Нима това, което искам е прекалено много, че не можеш да ми го дадеш?!? Виждаш ли докъде стигнах заради теб - да си говоря сама. Задавам въпроси и чакам да ми дадеш отговор, но ти мълчиш. Защо любовта носи със себе си и толкова много болка?
Всяка вечер преди да заспя и сутрин, когато се събуждам, ти си първото нещо, за което се сещам. Твоите прекрасни очи са навсякъде, накъдето и да се обърна. Но ти не си истински - ти си като мираж в безкрайна пустиня. Затова и не можеш да видиш сълзите ми, тъжният ми поглед, защото си заслепен от фалшивия блясък, който стои между нас. Всичко това продължава твърде дълго и през цялото това време аз не успях да обикна друг, защото исках само теб. През всичките тези години моите чувства не се промениха. И всяка вечер през тези две години, аз удрях главата си в стената и проклинах момента, в който се влюбих в теб! Но всичко се променяше, когато виждах лицето ти - и връщах думите си назад. А ти нищо не направи, нищо, за да ме успокоиш, да ме утешип, да поговориш с мен. Знаеш ли с колко мъже можех да бъда за тези две години?! Всеки можеше да бъде с мен, но аз исках теб. А ти - какво правеше през тези години? Сменяше жените като носни кърпи! А тези, които минаваха през леглото ти, бяха просто за забавление. Сега може би си с поредната, която наричаш "единствена", но аз много добре знам, че не е, защото аз съм единствената!
Не е лесно да се обича - и двамата го знаем много добре! Любовта дава, но и взема... Най-лошото е, че на мен не ми е дала все още нищо - само взема, а това ме убива. Знаеш ли как мечтая за мига, в който ще те видя и докосна. Знаеш ли колко много искам да те целуна, но това все още не се е сбъднало. А животът е кратък, а най-много се боя от това, че моята любов- мечта може и да не се сбъдне. Може би това ще е денят, в който сърцето ми ще се разпилее на хиляди малки парченца. Но знай, че дори малките парченца от разбитото ми сърце ще те обичат така, както те обичат днес!...
© Алехандра Всички права запазени